Sunday, August 19, 2018

Неделя сутрин, София, България

Реших да възстановя блога ми. Комфортът на собствената територия на която само ти решаваш какво и как ще изкажеш е незаменим. Този блог съществува от 2006 г., преди да се появи фейсбук като Бог на всеобщото отприщване публично да си себе си. "В смисъл", че аз бях себе си преди другите да са стигнали до тази своя критична точка. За момент си спомних първите дни на моя интернет. Лос Анджелис, 1995 г.. Познанието носи печал. 

Събудих се рано от ярък сън с баща ми. Видях го така ярко, както рядко човек вижда преминалите в по-приятната територия. Беше ми оставил една голяма и изключително здрава конструкция. Облечен в бежовия си двуреден шлифер, отдолу с костюм и вратовръзка, и досега върви към мен. На бузата му има малка бенка. Виждам я, дори усещам кожата му под устните ми. Целувам го. 

А вчера прекарах страхотно с мой братовчед по майчина, македонска линия. Говорихме си за нея, за дядовците ни, за прадядо ни, за Стойо Хаджиев, по-големият брат на дядовците ни за който съм писала и преди. Научих две нови неща за него. Той е взел откупа за Мис Стоун от американците за да го предаде на Яне Сандански. А по-късно ванчемихайловистите са го убили забивайки пирон в челото му. Яко, както се казва.

Миналата седмица пък на една вечеря беше изказано на два пъти мнение, че децата на всички комунисти трябва да бъдат избити. Седиш си в Клуба на архитектите и някой на масата ти решава, че е по-добре да се приключи с теб. И не само с теб, а и с приятелката му. Не се сетих да го попитам какви са били родителите му и какви са роднините му. Шансът да няма комунисти в рода му е минимален познавайки българското общество. Следващият път като седнем да си пием виното (учудващо е защо сяда на една маса с човек, когото иска да убива, но пък съвсем българско), ще му предложа да започне първо с децата на комунисти от собственото си семейство, пък когато приключи с тях, да се обърне към мен - предупреждавам, че няма да се предам без бой.  

Четох как една майка нямало никога да каже на дъщеричката си, че е хубава, въпреки, че признава, че детето й е хубаво по класическите и неопорочени от боди позитивността стандарти. Четох и за друга, която пък казвала всеки ден на нейното момиченце, че е най-красивото на света, въпреки, че то пък изобщо не било чак толкова хубаво. Майките вече не са това, което са. Изключително се радвам, че не съм родител на малко дете в момента. Политическата коректност налага ако си хубав да не си хубав. 
Когато бях малка хората на улицата се заплесваха по мен и спираха да ми кажат колко съм сладка. Изроди такива. Сега разбирам, че са постъпвали жестоко, увреждайки ме за цял живот. И от това следва цяла творческа биография, която ако Бог е милостив и опази мен и хората, които обичам, тепърва ще се увеличава. 

Да, и аз като баща ми мечтая за дните когато ще заставам на прага на един дом откъдето ще виждам планина или море, или поне едно рехаво откъм човешки същества пространство. След всичко направено от него в обществен план той не можа да си го позволи. Нямаше пари дори да си купи един малък апартамент в Приморско. До там се бяха свели мечтите му на финала. Общественият план в България е територия, която те обрича на огромни компромиси. През соца в една посока, сега в друга. Той ги умееше само донякъде, слава Богу. Ако беше друг, сега щях да дължа всичко на Партията. И приватизираните фирми, и милионите, и голф игрищата. А на мен ми е леко, защото мога да наплюя от блога ми всеки, който иска смъртта ми лекомислено. 

Ще се постарая да сбъдна мечтата си, разбира се, ако междувременно не ми забият пирон в челото докато си пия виното в някоя софийска кръчма. 
В следващите седмици ме чакат две планини - първо Странджа, после Пирин. Планините откъдето произхождат родителите ми. Нямам търпение да излезем от оковите на луксозния център в който все още се намират хора, които не говорят гордо на диалект, макар и все по-малко. Те са изчезващ вид, който не се гордее с нищо, най-малкото пък с това, че е българин, или че не говори на диалект, или, че родителите му идват или не идват от село. Той просто си ходи по софийските улици и се старае да ги населява с това възпитание, което е прието тук, в София. В СОФИЯ. Крещя с главни букви.  
Баща ми е напуснал бедния си роден дом в Граматиково на 15 години за да работи и учи. Дядо ми е бил адвокатът на селото без да е учил право. А баща ми отива да работи в мина за да събере пари за да дойде в София и да учи право. Ходил е километри за да стига до училището си. И най-после дошъл тук. На това място в което съм се родила и в което той и майка ми са се старали да ме възпитат като тези, които тогава са били родени в София. И дошъл тук и направил всичко необходимо за да се самоусъвършенства за да стане софиянец. И заговорил с този говор, който родените тук наричаме софийски. Нищо, че някой злобно би ме апострофирал, че е шопски донякъде. Това е софийският говор, друг няма. И агресивното налагане на несофийският е всъщност дълбоко комунистическо. Тук вътрешно намигам и слагам широко захилен емотикон, защото съм си в блога и мога да ви го...обясня така, както искам и без да се съобразявам с никой и нищо. Пак широко захилен емотикон. 

Аре, хубава неделя и на тия на които им се убиват деца на комунисти. От позицията в която се намирам не искам да убивам никого дори и с думи. Просто искам да обяснявам света на себе си макар и публично. Благодаря за всяка секунда дадена ми от Бог в този шибано красив живот, благодаря и на всички мои читатели, които откриват някаква макар и малка истина и част от себе си в непремерените ми думи. Тук или в литературата МИ ;)
Be nice за да не те гони пирино-странджанска валкирия :D

#лосанджелис #интернет #фейсбук #стойохаджиев #мисстоун #клубнаархитектите #комунисти #софия #приморско #странджа #пирин #граматиково #партията #валкирия