Monday, August 27, 2018

За честването на баща ми и приключването с ненужните извинения

Гръмко звучащо заглавие, което предполага  голям текст за който, уви, нямам време.

Благодаря от сърце на всички, които дойдоха на честването на баща ми в Малко Търново. Специални благодарности на кмета на МТ Илиян Янчев и на главния редактор на в-к Странджа Георги Цагов, които организираха този празник. Дико Фучеджиев не е забравен. Благодаря и на Юрий Ангелов, който прочете разказ от баща ми, както и на Иван Гранитски, който разказа за него. 

Филмът Небето на Велека е изключително интересен. Едуард Захариев и баща ми са успяли да извадят основното от едноименния роман и се е получила мрачна и болезнена история за смутните времена след 9 септември. Филмът неслучайно е спрян. Новодошлият комунизъм не изглежда добре. Партийното бюро е готово на всичко за да изключи от партията човек, който не одобрява колективизацията. На събранието хората са против изключването му, но в крайна сметка гласуват "за" от страх и малодушие. Изключеният се самоубива. Млад комунист е потресен от това изключване, но следва партийната линия безапелационно. Убива диверсант. В началото Наум Шопов изпълнява страхотен монолог, който поставя под съмнение ВСИЧКО. Георги Георгиев-Гец е страшно красив мъж, Георги Калоянчев изключително добър като овчар изпълнен с горчивина, който се опитва да опази овцете си от младите изпълнителни комунисти.

Песимистичен, критичен филм, по песимистичен, критичен сюжет, който допълва за мен, а и в чисто исторически план, противоречивата съдба на баща ми. От братовчед ми научих повече за брата на баща ми, чичо Георги, който е бил осъден на 12 години в Белене, но е лежал 7. След излизането е разказвал под пълна тайна за фалшиви разстрели и трупове на хора с които са хранели свинете. Баща ми винаги го е подкрепял. Трудно е да се разбере как е съумял да лавира не само с творчество в което е имало несъгласие с колективизацията, но и с брат с такава тежка биография, за да стигне до партийните върхове. Но пък не е уникално - Вера Мутафчиева е била от репресирано семейство, а е получила всички възможни награди и звания от комунистическа България. Само тези, които са играли тази игра знаят какво им е коствала. 

Баща ми беше високо интелигентен, дръпнат, неподмазващ се, леко надменен, студен и същевременно хубав и много чаровен. Тези му качества са му създали много неприятели, но и сериозен гръб в лицето на хора като Петър Младенов. Георги Марков пише с упрек как баща ми не е застанал на правилната позиция да обвини руснаците за инвазията в Унгария. Е, Марков е станал така смел след като е напуснал България. Дотогава е карал Мерцедес, ловувал и живял по най-добрия начин. И не е имал брат лежал в Белене за да трепери да не завърши и той така - както баща ми е заплашван от Филип Филипов, и то с Мирчо Спасов (вж. спомените на Крикор Азарян)

Пъзелът с изборите на баща ми все повече се намества и на фона на цялото ми познание на българската народопсихология, случилото се по време на прехода, личностите, които го осъществиха, "демократите", които искаха мъст срещу хора като баща ми, литературните гестаповци, които наскачаха да го громят и зачеркват от литературната история на България, вече спокойно мога да им кажа в очите на чист "американски" - защото езикът е английски, но духът американски - "fuck you". 

Времената се менят и там където е текло, пак ще тече. 

Възхищавам се на интелекта и умението на баща ми да лавира в едно безмилостно време, казвайки все пак истината. Гордея се с това, което е написал и с това, което е постигнал. Истината винаги излиза наяве. Първо ремсист, после комунист, великолепен писател, много добър директор на Народния театър, плюс накрая и кандидат-член на ЦК. Силна, сложна, противоречива и успешна биография в една завладяна от болшевиките страна, сведена до тяхна територия. 

И всичко това няма нищо общо с книгите ми "Сексът и комунизмът". Те са тази гледна точка за болшевишките времена, която няма да прочетете никъде другаде.  


Wednesday, August 22, 2018

Не Толстой, а Tall Stan




На горката рускиня качила този клип във фейсбук й се привидял Толстой. Блусът има толкова общо с Русия колкото аз с корейския фолклор.

Някъде в американския юг през 1908 г. и белите пеят блус доста добре. Сърцето ми завинаги е пленено от страната с ТАЗИ народна музика, с този каскет вместо калпак, с тези "джинси" вместо потури, с това звучене, с тази вродена модерност, която вече 100 години оформя света, защото по някаква необяснима и може би несправедлива вселенска причина английският език и американската култура са всеобщо най-приети и желани от всички езици и култури.

Преди да бъда обвинена в американофилство - би било справедливо обвинение - заслушайте се в децата си. Те говорят тричетвърти български, останалото е или англицизми, или директно английски думи. И са неосъзнати американофили. И някои от тях някой ден ще мразят Америка без да разбират, че тя се е инфилтрирала във всеки човек на планетата като най-ефективния шпионин от Студената война. Русия никога не може да постигне такива резултати с каквито и да било хибридни войни, фабрики за тролове и т.н., защото езикът й не представлява интерес за никого освен за тези, които имат много конкретен интерес към него. Руският никога не може да превземе света, а светът се превзема първо с език. Не казвам, кое е добре и кое зле, казвам, че хората избираме някои езици и култури пред други.

Народните носии за мен са етнографска забележителност, която нямам грам нужда да виждам ежедневно. Същото се отнася и за народните песни. Това обаче мога да го слушам по всяко време. То ме прави щастлива и ми дава напълно фалшиво чувство за свобода, което обожавам 😉😁

Tuesday, August 21, 2018

Художничката Сирма Сарафова - свободата е талант и обратното



Гледайте от 5:22 мин. интервюто със Сирма Сарафова. 


В този епизод от авторското ми предаване по Bulgaria on air отпреди 2 години гостува една много интересна художничка - Сирма Сарафова. Тя е свободен и открит човек, рядко срещан по тези земи. Сподели през смях, че е рисувала и картини с "трудов възход" за да може да се блендне, слее с конюнктурата. Чувството й за хумор със сигурност я е спасило от много неща, едно от които е амбиция на всяка цена. 

Г-жа Сарафова има непоносим за соца стил и не е искала да подскача по правилата, съответно са й отказали 3 пъти да стане член на Съюза на художниците. Една от привилегиите за членовете на съюза е била художническа резиденция в ателието в Париж за което г-жа Сарафова споменава в края на интервюто. То е организирано от баща ми Дико Фучеджиев като културно аташе по това време и с помощта на българската държава. Съществува и досега.

Разговорът е открит и лек защото Сирма Сарафова е един от все по-рядко срещащите се в България хора с класа. 



Вижте предстоящата й изложба в галерия "Кредо Бонум", която се открива на 30 АВГУСТ 2018 г.  Г-жа Сарафова ме изненада споделяйки ми, че в изложбата й има и произведение вдъхновено от първата книга на "Сексът и комунизмът". Не това е причината да препоръчвам изкуството й, а талантът и различното й светоусещане - непринудено-свободно по начин, който рядко се среща и досега. Изложбата 

Благодаря на изкуствоведката и галеристка Мария Василева (галерия "Структура"), която обърна вниманието ми към историята на тази толкова интересна и талантлива жена, останала широко непозната като художник заради непригодността й към времето на соца.

В това предаване можете да видите и интервю с Нешка Робева. Също интересна фигура в контекста на свободата, амбициите и таланта.

Sunday, August 19, 2018

Неделя сутрин, София, България

Реших да възстановя блога ми. Комфортът на собствената територия на която само ти решаваш какво и как ще изкажеш е незаменим. Този блог съществува от 2006 г., преди да се появи фейсбук като Бог на всеобщото отприщване публично да си себе си. "В смисъл", че аз бях себе си преди другите да са стигнали до тази своя критична точка. За момент си спомних първите дни на моя интернет. Лос Анджелис, 1995 г.. Познанието носи печал. 

Събудих се рано от ярък сън с баща ми. Видях го така ярко, както рядко човек вижда преминалите в по-приятната територия. Беше ми оставил една голяма и изключително здрава конструкция. Облечен в бежовия си двуреден шлифер, отдолу с костюм и вратовръзка, и досега върви към мен. На бузата му има малка бенка. Виждам я, дори усещам кожата му под устните ми. Целувам го. 

А вчера прекарах страхотно с мой братовчед по майчина, македонска линия. Говорихме си за нея, за дядовците ни, за прадядо ни, за Стойо Хаджиев, по-големият брат на дядовците ни за който съм писала и преди. Научих две нови неща за него. Той е взел откупа за Мис Стоун от американците за да го предаде на Яне Сандански. А по-късно ванчемихайловистите са го убили забивайки пирон в челото му. Яко, както се казва.

Миналата седмица пък на една вечеря беше изказано на два пъти мнение, че децата на всички комунисти трябва да бъдат избити. Седиш си в Клуба на архитектите и някой на масата ти решава, че е по-добре да се приключи с теб. И не само с теб, а и с приятелката му. Не се сетих да го попитам какви са били родителите му и какви са роднините му. Шансът да няма комунисти в рода му е минимален познавайки българското общество. Следващият път като седнем да си пием виното (учудващо е защо сяда на една маса с човек, когото иска да убива, но пък съвсем българско), ще му предложа да започне първо с децата на комунисти от собственото си семейство, пък когато приключи с тях, да се обърне към мен - предупреждавам, че няма да се предам без бой.  

Четох как една майка нямало никога да каже на дъщеричката си, че е хубава, въпреки, че признава, че детето й е хубаво по класическите и неопорочени от боди позитивността стандарти. Четох и за друга, която пък казвала всеки ден на нейното момиченце, че е най-красивото на света, въпреки, че то пък изобщо не било чак толкова хубаво. Майките вече не са това, което са. Изключително се радвам, че не съм родител на малко дете в момента. Политическата коректност налага ако си хубав да не си хубав. 
Когато бях малка хората на улицата се заплесваха по мен и спираха да ми кажат колко съм сладка. Изроди такива. Сега разбирам, че са постъпвали жестоко, увреждайки ме за цял живот. И от това следва цяла творческа биография, която ако Бог е милостив и опази мен и хората, които обичам, тепърва ще се увеличава. 

Да, и аз като баща ми мечтая за дните когато ще заставам на прага на един дом откъдето ще виждам планина или море, или поне едно рехаво откъм човешки същества пространство. След всичко направено от него в обществен план той не можа да си го позволи. Нямаше пари дори да си купи един малък апартамент в Приморско. До там се бяха свели мечтите му на финала. Общественият план в България е територия, която те обрича на огромни компромиси. През соца в една посока, сега в друга. Той ги умееше само донякъде, слава Богу. Ако беше друг, сега щях да дължа всичко на Партията. И приватизираните фирми, и милионите, и голф игрищата. А на мен ми е леко, защото мога да наплюя от блога ми всеки, който иска смъртта ми лекомислено. 

Ще се постарая да сбъдна мечтата си, разбира се, ако междувременно не ми забият пирон в челото докато си пия виното в някоя софийска кръчма. 
В следващите седмици ме чакат две планини - първо Странджа, после Пирин. Планините откъдето произхождат родителите ми. Нямам търпение да излезем от оковите на луксозния център в който все още се намират хора, които не говорят гордо на диалект, макар и все по-малко. Те са изчезващ вид, който не се гордее с нищо, най-малкото пък с това, че е българин, или че не говори на диалект, или, че родителите му идват или не идват от село. Той просто си ходи по софийските улици и се старае да ги населява с това възпитание, което е прието тук, в София. В СОФИЯ. Крещя с главни букви.  
Баща ми е напуснал бедния си роден дом в Граматиково на 15 години за да работи и учи. Дядо ми е бил адвокатът на селото без да е учил право. А баща ми отива да работи в мина за да събере пари за да дойде в София и да учи право. Ходил е километри за да стига до училището си. И най-после дошъл тук. На това място в което съм се родила и в което той и майка ми са се старали да ме възпитат като тези, които тогава са били родени в София. И дошъл тук и направил всичко необходимо за да се самоусъвършенства за да стане софиянец. И заговорил с този говор, който родените тук наричаме софийски. Нищо, че някой злобно би ме апострофирал, че е шопски донякъде. Това е софийският говор, друг няма. И агресивното налагане на несофийският е всъщност дълбоко комунистическо. Тук вътрешно намигам и слагам широко захилен емотикон, защото съм си в блога и мога да ви го...обясня така, както искам и без да се съобразявам с никой и нищо. Пак широко захилен емотикон. 

Аре, хубава неделя и на тия на които им се убиват деца на комунисти. От позицията в която се намирам не искам да убивам никого дори и с думи. Просто искам да обяснявам света на себе си макар и публично. Благодаря за всяка секунда дадена ми от Бог в този шибано красив живот, благодаря и на всички мои читатели, които откриват някаква макар и малка истина и част от себе си в непремерените ми думи. Тук или в литературата МИ ;)
Be nice за да не те гони пирино-странджанска валкирия :D

#лосанджелис #интернет #фейсбук #стойохаджиев #мисстоун #клубнаархитектите #комунисти #софия #приморско #странджа #пирин #граматиково #партията #валкирия