Това не го пиша за пари.
Вчера бях при една 78 годишна жена, сама, преживяла повече смърт отколкото който и да било бог би трябвало да раздава безнаказано. Сама на последния етаж. В последните години от живота си. Загубила съпруга си, а го е срещнала когато е била на 14 години. Загубила още много хора.
Бях и при една 75 годишна жена. Сама. Красива, усмихната, пощадена от съдбата с щастлив характер. Комунистите обаче не са пощадили семейството й и все пак то бе усмихнато, гостоприемно и с духа на една друга класа.
Преди това обаче бях при една 90 годишна жена. Сама. Горчиво плака за смъртта на любимия й приятел, човек, който е обичала почти цял живот. Подарих й нов шал и ново поло. Тя искаше да смени зеленото си плетено боне с бяло, по-хубава била с него. Държеше ме за ръка и плачеше. През сълзи каза: „Някой слънчев ден през пролетта ще отидем на гроба му с кокичета“.
Мъжете винаги умират първи и обезсмислят всичко.
Върнах се заради тези жени. И заради тях. Заради самотата им, силата, смелостта, безизходицата да си жив дълго и да загубиш много по пътя.
По-късно отворих стария си лаптоп, защото имах нужда от снимки на къщата, която напуснах в Лос Анджелис. Светът, който напуснах е красив. Самотата му ме принуди да стана артист. Дали е вярно, че Лос Анджелис е построен върху свещена индианска земя върху която никога нищо не е трябвало да се строи, не знам. Легендата казва, че ако живееш дълго в този град, енергията на тази земя те кара да полудяваш. Сигурно е така. Вярвам, че е така. Често съм ходила по ръба.
Гледах Drive с Ryan Gosling. Гледах опияняващата светлина на града вградил се в сърцето ми, в сетивата ми, в мозъка, в очите ми. Усетих миризмата му, вятъра, въздуха на това, което ми липсва.
Винаги нещо ще липсва. Винаги. Винаги. Винаги. Поемеш ли в две посоки, никога не можеш да се събереш. Никога вече няма да си цял. А цялостта е глупост.
В тялото ми живеят стотици, хиляди кадри на прашни летни улици, палми, цъфтящ хибискус и мокет с черни дупки от цигари. Живеят катастрофи, рани, предатели, любов, раждане, смърт, напуснати стаи с високи тавани, студени стълбища, плач. Плач. Плач. И все пак се върнах. Напуснах самотата на анонимността, безмълвните топли нощи, отворените прозорци и врати през които се чува тътенът на града смесен с щурци, а в короната на едно дърво през май се събуждат в полунощ птици. Красиво е. Винаги ще е красиво като в снимките от другия ми живот.
Самотата ми ме хвана и ми изви ръцете, брутално ме натисна с коляно на гърба, накара ме да целуна земята под себе си за да мога да пиша. И да снимам. И да измислям неразбираеми истории докато не започнаха да придобиват форма, изказ, свобода.
Понякога ходех по улицата през нощта, под звездите и големите дървета, сред цъфнали магнолии или след февруарски дъжд, ходех и не ме беше страх от нищо, защото самотата е по-силна от заплахата на мрака. Минавах край къщите със светещи прозорци за да се убедя, че не съм сама. Не бях сама. В стаята на края на къщата, под прозрачен балдахин от тюл спеше детето ми. Не знаеше, че майка му броди по нощните лос анджелиски улици опитвайки се да се убеди, че не е сама. Не бях сама. През няколко преки пиеха коктейли в El Carmen, а аз измислях сцени, премятах думи в мрака.
Този филм ми върна аромата, снимките потвърдиха спомена.
Прибрах се тук за да загърбя, да победя, да си докажа, че съм силна. По същите причини и заминах. Всичко може да бъде променено освен това, което е било. На два пъти се озовах на едно и също място с миналото. Седеше зад гърба ми в бална зала, а после го срещнах в асансьора и разпознах лицето му. Лице на човек предал ме когато бях на двайсет години. Поздравих, защо не, възпитанието не пречи на презрението, обърнах гръб, дойде етажа ми и слязох. Гърба ми е стена, която не могат да прескочат.
Плаках. Толкова съм плакала и тук и там и по пътя за Синеморец, и по много други пътища. Плакала съм на глас, ридала съм, крещяла съм в колата си в Ел Ей. Там никой не може да те чуе. Докато караш се плаче най-свободно. Никой не те вижда, защото хората гледат само напред. В България всеки гледа, срещаш прекалено много погледи. И ти ги гледаш. Лица. Не искаш да мислиш за лицата. Прекалено много са и прекалено близо, улицата те носи по траекториите си и те кара да приемаш хората наоколо за неизбежен факт. Понякога ти е приятно. Друг път искаш да си сам в пустинята.
В този филм имаше много насилие, улиците и сирените на полицейските коли свиха топка в стомаха ми, спуснах стъклото на прозореца, засилих музиката, и карах дълго и бавно, светофар след светофар след светофар, нощта беше тиха, улиците пусти, колата вървеше по права линия, по нишката на Ариадна. Не знаех дали излизам от царството на Хадес или отивам в него. Бях в София, а карах колата си в Лос Анджелис.
Никога в Америка не съм сънувала, че водя теленце завързано с дълга, леко разнищена панделка. Беше кафяво с големи кафяви очи и ме следваше навсякъде. В Ел Ей сънувах други неща, под прозореца ми растеше огромен бурен, а под стената беше се проврял бръшлян.
Дойдох тук без да се сбогувам, така както заминах за Америка без да се сбогувам. Никога не казвам, че няма да се върна.
Бих искала животът да е по-дълъг и мъжете да не умират първи. Но не мога да мисля за любов. Гледам снимките, в тях има кукли, океани, зеленчуци, хора, роботи, коли, светлини, анатомия, пиеси, сънища, пустини, пътешествия, заминавания, пристигания, светове преливащи един в друг, дете, самота на две места, тишина, мъртъвци, екзалтация, трева, кино, отчаяние, безизходица, свобода.
Не съм имала време да мисля какво стана след като напуснах онзи свят, този тук ме посрещна силно, сграбчи ме в прегръдките си, а аз съм се заключила в една голяма бездна вътре в мен и не вярвам в чудеса. Чудесата са герои от приказки, а аз съм само героиня. И тук и там и никъде и никога. Липсва ми. Където и да съм, ще ми липсва мястото, което съм оставила.
А любовта не е за самотници.
Горчиво плачеше 90 годишната жена за любовта си. Едва ли ще й остане време да преодолее мъката.
