Вратата на асансьора на пентхауза се отваря и Червения избутва инвалидната
количка на шефа си.
„Къде да бъде, бос?“, пита Червения.
Распутин се замисля за момент.
„До прозореца.“
Червеният плъзга плавно количката
сред великолепните маси от скъп италиански мрамор, между вазите Лалик върху тях
пълни с бели калии. Минава край сътклени шкафове с оръжейни колекции и ордени, а от стените я проследяват
със суровите си лица различни военачалници, рисувани от италиански, холандски и
френски майстори през последните 400 години. Но най-впечатляващ е портрета на
Петър Първи нарисуван по поръчка на Распутин не от кой да е, а от Джулиан
Шнабел. Никой не знае за съществуванието на този портрет, Шнабел е накарал Распутин
да подпише договор за конфиденциалност. Минавайки покрай портрета Распутин пита
Червения всеки път:
„Нали знаеш колко ми взе тази свиня Шнабел за тази картина? Знам, че знаеш,
но пак ще ти кажа. Два милиона долара! Два милиона долара само защото той никога
не рисува по поръчка...Можех да се откажа, но няма човек, който да не мога да
купя, Червен, такъв човек не съществува! От друга страна какво са два милиона
долара в Ню Йорк? Нищо. Не можеш да си купиш дори свестен апартамент с такива
пари. А аз имам уникална картина! Петър Първи от Джулиан Шнабел...“
Червения е прекосил с инвалидната количка огромния хол и я е паркирал до
прозореца.
„Това е суета, това са страшни глупости, мога веднага да хвърля този
портрет в камината “, продължава Распутин, „От мен да знаеш, че хората са
евтина стока и всеки, абсолютно всеки има цена. Най-трудното е да не се
възгордееш когато можеш да купиш всеки, да не се качи властта в главата ти,
тогава става лошо. Властта е като кръвното. Адреналинът те блъсва в главата и
можеш да получиш удар, да се парализираш от силата на желанията си...Само в
битка властта не съществува. Само когато подушиш миризмата на кръв и барут, си
истниски свободен от суетата и властта, защото не те интересува нищо друго
освен да победиш. Да убиеш този, който може да убие теб...“
Навел глава почтително Червеният слуша. Обсипаното му с лунички лице не
издава нищо. Распутин спира да говори и маха с ръка да го оставят сам.
„След 10 минути искам да говоря с Москва... Колко е часа там сега?“
Распутин и бодигарда едновременно поглеждат часовниците си. Часът е 18 Ню
Йоркско време.
„Пет сутринта, бос“, казва Червения.
„Добре, след вечеря. Кажи на готвача да ми направи каша от елда. Нищо друго
не искам“
Червения кима с глава и се отдалечава.
От прозореца се вижда Сентрал Парк потънал в зеленина. Колите са някъде
долу, хората са миниатюрни, Ню Йорк бучи съвсем тихо, почти приспивно. Распутин
се отразява в огромния прозорец започващ от пода и свършващ в тавана. Пурпурната
му инвалидна количка блести в
отражението, облечен е в яке на Ермес от черна, тънка и мека като ръкавица,
кожа, черно поло и черни панталони. Обувките му са мокасини на Гучи. Щраусова
кожа. Докато сините му очи гледат замислено надолу, към далечната Парк Авеню, в
миг заприличва на остарял Хамлет. Съвременен
Хамлет, който не е издържал на собствените си въпроси, един ден е взел
пистолета на баща си и е решил да не бъде. Прекалено богат се оказва за да умре,
и лекарите го спасяват. Остава завинаги парализиран.
„Това би било ужасен сценарий за Хамлет. Да остане инвалид завинаги, дори
да не може да се самоубие. От друга страна това разрешава проблема му. Няма
друг избор освен да бъде. А смъртта е лесна само на бойното поле“.
Това си мисли Распутин гледайки Ню Йорк отгоре. Вади от вътрешния си джоб
диктофона и започва тихо и бавно да говори. В пентхауза е тихо като в гробница.
Като в пирамида на последния етаж на една от най-скъпите жилищни сгради в
града.
„Мога само да пожелая успешно самоубийство на Хамлет... Баща ми... Баща ми
беше обикновен съветски човек. Ръцете му бяха големи, силни и груби от
дългогодишното управляване на комбайна. Беше оцелял в Сталинград, но никога не
говореше за това. Като се напиеше, пускаше на грамофона „Ставай, ставай, страна
огромная“ десетки пъти, плачеше и стоеше прав докато го държаха краката. После
майка ми го довличаше до леглото. Сутрин никога не го виждах, защото излизаше
рано, преди да съм се събудил, но вечер, когато седнехме да вечеряме, винаги, абсолютно винаги, изваждаше медалите
си от войната, подреждаше ги на масата и караше мен и майка ми да спазим минута
мълчание за загиналите му другари. В Америка хората се молят на Бог преди
вечеря, а ние мълчахме пред купчина тенекета... И пред спомените на баща ми“.
Распутин млъква и изключва диктофона.
***
Няколко часа по-късно той е настанен на края на дълга маса от черен
оникс в напълно обеззвучена стая и пред него дими купичка с прясно сготвена
каша от елда. Распутин не маха ръкавиците си дори когато яде. Само когато спи.
И всяка сутрин трябва до леглото му да е оставен чифт чисто нови черни ръкавици
ежедневно доставяни от магазина на най-добрия производител на ръкавици в света
- Честър Джефриз, Дорсет, Англия. Шивачът на Джефриз създава по 365 чифта на
година от модела Кенсингтън, специално за Распутин. Неразпечатани и недокоснати
от ничий други пръсти освен от пръстите на стария Джон, който има отливка от
ръката на Распутин, ръкавиците са запечатани херметически и първата работа на
Распутин сутрин след като вземе душ, е да вземе острия нож, който винаги се
намира до възглавницата му, да разпори опаковката и да нахлузи ръкавиците върху
смъртно белите си ръце. Ръцете му не са виждали слънце от години скрити под
комбинацията от овча, свинска и еленова кожа.
Този ритуал прави Распутин щастлив и сигурен, че няма да попадне в пряк
контакт с нищо докосвало се до друг човек.
Срещу огромната ониксова маса цялата стена е екран. Червения е на пост до
господаря си, който яде с наслаждение кашата от елда.
„Червен, никога не слушай очите си“, казва Распутин дъвчейки, „Те искат да
изядат света, да го погълнат като гигантска ламя. Човешките очи са опасно нещо.
Те ще пожелаят да ядеш хайвер от белуга, докато разумът на истинския войн знае,
че трябва да яде само това, което можеш лесно да намериш в природата. Яж каша от елда и ще
живееш вечно. Сега ме свържи с Машенка“.
Распутин попива устата си с копринена салфетка, отпива глътка вода и се
обляга назад в очакване. Екранът светва и на него се появява прекрасно малко
момиченце на около 5 години с голяма розова джуфка на главата. Зад него шета
жена на около 40 години, приятно изглеждаща и запасана с престилка. Усмихва се от
екрана и маха на Распутин. Той й маха обратно също усмихнат. Жената се надвесва
над детето, прегръща го и вдига ръчичката му да махне и то. Момиченцето е
сънливо и търка очи със свободната ръка. Косата му е черна, очите големи, тъмни
и някак тъжни.
„Добро утро, Евгений Михайлович! Как сте днес?“
„Благодаря, добре, Настя. Как е моето съкровище?“
Распутин не дочаква отговор. Изглежда щастлив, лицето му е меко, очите му
добри.
„Машенка, спи ли ти се, миличка?“
Маша клати глава утвърдително.
„Машенка, днес ще ходиме ли на балет за пръв път? Радваш ли се, миличка?“
Распутин чака поредното утвърдително поклащане на малката главичка
нетърпеливо.
„Настя, покажи й новата пачка и палците! И розовия чорапогащник! Днес
трябва да сте най-хубавите в балетното студио! Обиколих Ню Йорк да намеря
най-добрия магазин за балетни екипи и ето, Машенка, ще е като Мая
Плисецкая!....Машенка, Мая Плисецкая е най-голямата руска балерина.
Най-прекрасния Черен лебед от Лебедово езеро!...Настя, пусни, моля те, Лебедово
езеро детето да чуе!“
Настя е извадила пачката и я показва на Маша, която веднага я взима и се
опитва да си я сложи.
„Помогни й, де! Виж, че детето се мъчи!“, нетърпеливо подвиква Распутин на
Настя, която туткаво се заема да облече
детето.
„Хайде сега й пусни Лебедово езеро и седни да поговорим докато тя си
танцува.“
Настя взима дистанционно, насочва го към уредбата и зазвучава музиката на
Чайковски. Лицето на детето светва.
„Лельо, лебедите!“
„Да, Машенка, лебедите...“ отговаря усмихнато Настя. Распутин следи екрана
със затаен дъх. Очите му излъчват любов и нежност. Гледа с умиление как детето
маха с ръце и прави малки, тромави подскоци. Лицето на Распутин става сериозно,
дори строго.
„Настя, кажи сега как мина нощта? Подобрява ли се?“
Настя предпазливо клати глава.
„Пак плака, пак викаше майка си...“.
Распутин нетърпеливо я прекъсва.
„Не може повече да отлагаме. Заведи я на психиатър, най-добрия в Москва,
обясни му каква е ситуацията... Всичко му разкажи - майка й е загинала пред
очите на детето в Чечня разкъсана от шрапнел. Че Машенка е била покрита с кръв
и е минало денонощие, докато я открият свита до обезобразения труп на майка й.
Кажи им, че е осиновена, но в никакъв случай не споменавай името ми. Носи със
себе си документа показващ, че си попечител на Маша. Щом приключим разговора,
веднага се свържи с психиатъра! Разбрано ли е?“
„Да, Евгений Михайлович, не се тревожете, всичко ще направя, и детето ще го
оправим. Бъдете спокоен! Ще се справим. Машенка е много силна, аз съм до нея, а
и вашата обич ще й даде сили с всичко да се справи.“
Распутин я слуша замислено, очите му са тъжни.
„Настя, никога няма да си простя...“
„Моля ви, недейте така да се обвинявате! Това е война, правил сте каквото
се прави на война, друг избор не сте имал!“
Распутин клати мрачно глава.
„Маша никога няма да ми прости ако разбере...“
Детето отзад е потънало в балетната музика, опитва се да танцува на пръсти,
върти се с ръчички на венец над главата. Распутин маха с ръка рязко на Настя.
„Все едно. Аз ще направя всичко за нея да е щастлива. До утре, Настя!“
„До утре, Евгений Михайлович! И не се тревожете, Бог знае, че сте добър
човек!“
Распутин кимва на Червения да изключи видеовръзката. Стои дълго замислен.
Вади диктофона, включва го и пита:
„Бог знае ли, че съм добър човек?“.