списание "биограф"

много добро списание от издателите на "уикенд". биографични истории за всякакви интересни хора, написани добре, с много силен снимков материал. няма друго списание на пазара, което да предлага повече разностранни неща за четене от това. хубаво е, че махна претенциите за елит, защото ако има нещо отблъскващо в българския медиен пазар, това е претенцията за нещо, което никога не е. 

елит няма. тези, които са елит не желаят да бъдат категоризирани като такъв. с кой спал еди кой си олигарх и к'ва кола купил на някакво момиче не е елит, а покупко-продажни отношения. 

коя е достатъчно умна и хитра за да спи не с чалга-олигарх, а с олигарх създаден от държавна сигурност - не са ли всичките такива всъщност? - не е въпрос, който елита си задава. 

елитът знае начина по който се продават нещата, но не съществува вътре в продажбите. той създава информация и слага диагноза на обществото неприсъствайки на "елитни" събития. 

както и да е, отплеснах се, елитът не е това, което в българия се твърди, че е. 

списанието е чудесно, а в снимката на мариус куркински има толкова много вътрешни конфликти, истории, и политика, колкото човек рядко може да срещне в една-единствена обикновена снимчица от казармата. 

само дизайнът на корицата не ми харесва, но нищо не е съвършено:)

браво на издателите.


p.s.: разгледах един брой на италианското издание на l'europeo, темата му беше екологична и приличаше на дебела брошура. изглежда доста по-скучно от българското, което изглежда, че предизвиква все повече читатели да се чувстват като елит:) а когато има много читатели, идват и рекламодателите.
списание, което се купува от някакъв неидентифицируема група свръхизискани, брилянтни умове, няма как да просъществува без много реклами, и е чудесно, че л'еуропео вече има много рекламодатели. времената са такива - ако караш на елит без реклами, си заминал. 
и последно - биограф и л'еуропео не се конкурират, нито трябва да бъдат сравнявани:) днес просто се замислих за списанията.

Bjork - Human Behaviour

Billy Idol - Rebel Yell

Billy Idol - White Wedding Pt 1

zoltar/july in santa monica

несвързани, странни мисли в петък

психичното здраве на света е в упадък. или просто сега знаем колко масово луди сме споделяйки лудостите си онлайн. 

нищо ново не е измислено освен диагнозите като последици от действията ни. 

а "невероятните" постижения на фармацевтиката и медицината не можаха да спрат моя приятелка от самоубийство, нито спасиха стив джобс от рак. приятелката ми можеше да бъде спасена с любов, която не й се даваше от хората, които обичаше, а джобс имаше всичката любов на света, но тя не можа да пребори мутиралите гени.

thank y'all

днес е денят на благодарността в америка, където мина почти половината ми живот. този ден стана любимия ми празник, обичам го повече от всички други, защото е фокусиран единствено и само към благодарността. за мен е без значение къде се намирам днес, и тази година не намерих пуйка, тук е по-студено от в калифорния, но нищо. благодаря на всички за стремежа да сме по-добри хора, защото съм сигурна, че всеки би искал да е запомнен с добро. благодаря за приятелите и близките си, и за всичко добро, което ми се случи от последния thaknsgiving насам. обич дадена, обич приета;)

дракула в българия

http://www.monitor.bg/article?id=315723

iPray

Now I lay me down to sleep,
I pray the Lord my soul to keep,
If I shall die before I wake,
I pray the Lord my soul to take.

море от любов

златната рибка си мислеше: "той ме обича така както е обичал предишната, нея я е обичал като предходната, предходната е обичал като по-предишната, по-предишната пък като онази от по-преди, а онази от по-преди пък я е обичал като тази дето..., която я е обичал като нея, нея като никоя друга, а другата като..." 

една сълза се отрони от окото й и се зачуди дали трябва да плаче щом плува в такова море от любов.

кой изнасили....

битката на сериалите:)))

yessss!!!! три пъти повече зрители от бнт с бюджет три пъти по-малък от техния.
http://www.cinefish.bg/Sedem-chasa-razlika-podobri-rezultatite-si-spryamo-minalata-sedmica-news7607.html

бсп, националните интереси и истерията срещу проучванията за шистов газ

за съжаление не ми е възможно да участвам в последната истерия срещу проучванията за шистов газ. не искам да се унищожава природата, но и не искам да се използва наивността на народа ни за интересите на руските ни господари да задържат енергийния си монопол над българия.

не знам какви пари и интереси стоят зад организиращите протести, знам, че е изключително лесно да се манипулира обществото на тази тема. и знам, че русия няма да позволи българия да й се измъкне от пълна зависимост без да организира задкулисно с помощта на бсп протести от всякакъв характер "защитаващи националните интереси на българия". в случая, както в последните век и половина, националните интереси на българия са тя да зависи изключително и само от русия. 

аз не съм съгласна. искам да имаме възможност да се захранваме и от други източници и те да не са руски. искам да се направят тези проучвания и не ме интересува в какво ще бъда обвинена. 

монополът трябва да бъде разбит в името на възможността поне частично да имаме избор и да не сме обект на изнудване както се случи преди няколко години с украина. путин, президент тогава и собственик в сянка на "газпром", врътна кранчето и каза "това са условията, ако не ги изпълнявате, ебете си майката". 

националните ни интереси не са вечната дружба между подчинените на путин в българия и русия. десети ноември се случи именно за да се развали тази дружба, двайсет години по-късно задкулисно и манипулативно, хората са тласкани към нейното затвърдяване в много по-зловеща форма. 

като не плащаш цената, която искаме, няма да ти е топло, няма да ядеш, няма да се произвежда, от нас зависи съществуванието ти. НЕ!

ако не се направят крачки в посока независимост от тази чудовищна държава, ние заслужаваме да ни се случи същото. и не се съмнавям, че ще се случи.

шеврон да заповядат и да започват. това е моето желание. 

Паметници на безотговорността - текст за сп. Биограф

Вали пороен дъжд, мъглата от планината се е промъкнала в града, огромните стъкла на Родопския драматичен театър „Николай Хайтов“ са екран на който е прожектиран Смолян. Леко подтискащо, като в машина на времето върнала се няколко десетилетия назад, филма е соц. От покрива на театъра тече вода, която се спуска през третия етаж, пробива тавана на втория, и там образува огромна, зелена локва. Подгизнала зеленина с радиус от най-малко 2 метра. Водата не капе, а шурти. Странно е, че няма жаби. Огромната зелена локва в мокета не е от днес, нито от вчера, а от няколко години.

До локвата пустее бар от черно изпочупено дърво с празни лавици. В близост до бара са разположени маси и столове с кафяви плюшени възглавници на които май никой никога повече няма да седи. Огромния стенопис на Михалис Гарудис на едната от стените скоро ще започне да се руши, по внушителните стълби също капе вода. От вътрешната страна на гигантските прозорци на театъра има пространства за зимни градини. Малкото диви растения изглеждат като промъкнали се от враждебна планета в изоставен кораб. Самотен, непропорционално малък за заобикалящата го среда гоблен виси до входа за голямата зала. Космонавтите са с неясна съдба. Някои ходят полудели по етажите на космическия кораб, други са мъртви, трети са замразени за по-добри времена. Случилото се е променило съдбите на целия ТЕАТРАЛЕН екипаж.

Всичко е огромно, мащабите са смазващи и налудничави за провинциален театър, лабиринтите из четириетажната сграда с две сцени са безкрайни, и ако нямаш водач не би намерил изхода. Мястото е като декор от филм на Тарковски. Ту напомня на Соларис, ту на Сталкер. И в двата случая тегне безнадежност. Но това не е филм, нито пък декор, а тъжния абсурд на мегаломанията на тоталитарната архитектура. Сградата сама по себе си е впечатляваща, едно от добрите архитектурни постижения на епохата. От интернет научаваме, че арх. Стефан Попов е получил „Специален приз“на Третото световно биенале за архитектура в САЩ през 1984. Това е чудесно. Проблемът е, че Смолян е град в планина с тежка и дълга зима, големи снегове и минусови температури. Сграда с гигантски стъклени стени е подходяща може би за град с мек климат примерно като Благоевград - ако държавата си е надмогнала харча, а вече сме 21 век и такава държава не съществува. Светът е беден, във фалит от който не е ясно дали ще се излезе.

Преди почти 30 години нещата са изглеждали различно. Комунизмът ще е вечен, пари винаги ще има за поддръжка на подобни гигантски сгради. Обаче сега, когато знаем РЕАЛНАТА цена на всичко, строеж на гигантски театър в това красиво и сурово място изглежда единствено като безотговорно недомислие. Само отоплението тук струва 60 000 лева на година. Впрочем това е сумата отпускана годишно от държавата за ВСИЧКИ нужди на смолянския театър. Епитетите са излишни. Който пръв е сложил подписа си одобрявайки проекта за тази сграда преди 27 години, в момента е на дъното на драмата на екипа му – артисти, режисьори, персонал.

Самоиздигналите се преди 67 години управници дошли от село за да строят зряло комунистическо общество, оставиха безброй паметници на липсата си на образование и интелект. Те ежедневно напомнят за нелепостта на един тоталитарен строй, който след нацистка Германия остана в историята като „неестетичното“ (не че има естетично, но има степени...) лице на тоталитаризма. В нацистка Германия гигантоманията е продукт на потомствени аристократи, графове и интелектуалци. Пътища и сгради са строени свръхрационално със съвършено чувство за дизайн. Нивото на лудост е пресъздадено перфектно. Толкова е добро, че служи на германския народ и досега, което, уви, не може да бъде казано за нивото на аграрно-селска лудост на бившите ни партизани и техните протежета горди с това, че са крали кашкавал от мандрите.  Да, въпреки, че смолянския театър естетически не е лош пример, той, както и съдбата на хората свързани с него, са произведение на необразоваността на номенклатурата.

Като министър на културата Стефан Данаилов е направил не малко за този театър. Какво направи Вежди Рашидов всички знаем, то също не е малко, но в обратната посока. Което не означава, че е било възможно да бъде избегнато. На този министър се падна неприятната съдба да направи театралната реформа и да закрива и слива театри и опери. Абсолютна лудост и мазохизъм е в момента да си министър на културата в България независимо дали си Рашидов, Данаилов или - как се казваше неадекватния композитор на симфонии за царя? Бог да го прости, Абрашев. Заради реформата Смолянският театър вече не е отделна единица, а част от сцената на Драматичен театър „Пловдив“.

Присъствахме на театрален уъркшоп ръководен от шефа на театралния департамент на „Carnegie Mellon University“ – американски университет с престижна театрална програма. По етажите се репетираше на английски, млади американци тичахе по стълбите игнориращи разрухата в която творят. Беше неприятно, че тези хора дошли тук от оня край на света за да се учат на театър съвместно с български студенти и професионални актьори, бяха свидетели на зелената локва, изпочупения бар, стълбите покрити с течаща вода и изобщо апокалиптичните условия на приемния им дом. А пред театъра величествено стоят статуите на важните за Смолян личности. Орфей и Евридика хванати за ръка бодро са се запътили нанякъде неоснователно  безгрижни. Бронзов Николай Хайтов също е там. Хайтов и тракийската легенда са символи на нещо невъзможно за съчетаване с метастазиралата театрална сграда.

Студентите от все по-братска Америка играха етюд в който момичетата повтаряха непрекъснато „...like, OMG (oh, my God)…”, а момчетата пък възклицаваха също така непрекъснато „fuckin A”. И двата израза нямат аналог на български език. Американското “like, OMG”, е повече от „о, господи“. На български жаргон сексистки би могло да бъде определено като поведение на „блондинка“ – изразява плоска емоционалност, лека тъпота, и богатство на речника като на „племето мумбо-тумбо“, както биха казали Илф и Петров. А „fuckin A” е нещо като телешки възторг или възмущение, който може да бъде обобщен като „д’еба...!“.

Водата от тавана шуртеше, обиколихме етажите на космическия кораб на който се е случило нещо ужасно, а рехавата публика на уъркшопа се радваше изключително много на многопластовия етюд на американците с диалог състоящ се от два емблематични израза – „о’Господи“ и „д’еба“. Макар и етюдът да беше гранично семпъл, диалогът му изключително добре обрисуваше ситуацията на смолянския театър – първо казваш в потрес „О’Господи!“, после се вбесяваш и казваш „д’еба...“. Не би било зле догодина български студенти да гостуват на университета „Карнеги Мелън“ с огледален етюд на български. Така де, д’eба и американците. В разрушен театър театър толкова. Това не е off-Бродуей, това е „офф...Смолян...“.

Прeди няколко десетилетия влизайки в околоземна орбита летяща чиния от Планетата на Справедливо Безплатните Кебапчета се поврежда и каца на Бузлуджа откъдето никога повече не може да излети. Извънземните остават тук завинаги и носталгично се събират да ядат кебапчета един път в годината. „О’Господи“, поправи им чинията и им помогни да се върнат там където парите нямат значение и всички са равни.

Толкова за соц архитектурата. 

My daughter has chosen the Dark Side

"Распутин. Бог вижда, но знае ли, че съм добър човек?"! - мой разказ от списанието "Седем часа разлика"

Вратата на асансьора на пентхауза се отваря и Червения избутва инвалидната количка на шефа си.

„Къде да бъде, бос?“, пита Червения.

Распутин се замисля за момент.

„До прозореца.“

Червеният  плъзга плавно количката сред великолепните маси от скъп италиански мрамор, между вазите Лалик върху тях пълни с бели калии. Минава край сътклени шкафове с оръжейни  колекции и ордени, а от стените я проследяват със суровите си лица различни военачалници, рисувани от италиански, холандски и френски майстори през последните 400 години. Но най-впечатляващ е портрета на Петър Първи нарисуван по поръчка на Распутин не от кой да е, а от Джулиан Шнабел. Никой не знае за съществуванието на този портрет, Шнабел е накарал Распутин да подпише договор за конфиденциалност. Минавайки покрай портрета Распутин пита Червения всеки път:

„Нали знаеш колко ми взе тази свиня Шнабел за тази картина? Знам, че знаеш, но пак ще ти кажа. Два милиона долара! Два милиона долара само защото той никога не рисува по поръчка...Можех да се откажа, но няма човек, който да не мога да купя, Червен, такъв човек не съществува! От друга страна какво са два милиона долара в Ню Йорк? Нищо. Не можеш да си купиш дори свестен апартамент с такива пари. А аз имам уникална картина! Петър Първи от Джулиан Шнабел...“

Червения е прекосил с инвалидната количка огромния хол и я е паркирал до прозореца.

„Това е суета, това са страшни глупости, мога веднага да хвърля този портрет в камината “, продължава Распутин, „От мен да знаеш, че хората са евтина стока и всеки, абсолютно всеки има цена. Най-трудното е да не се възгордееш когато можеш да купиш всеки, да не се качи властта в главата ти, тогава става лошо. Властта е като кръвното. Адреналинът те блъсва в главата и можеш да получиш удар, да се парализираш от силата на желанията си...Само в битка властта не съществува. Само когато подушиш миризмата на кръв и барут, си истниски свободен от суетата и властта, защото не те интересува нищо друго освен да победиш. Да убиеш този, който може да убие теб...“

Навел глава почтително Червеният слуша. Обсипаното му с лунички лице не издава нищо. Распутин спира да говори и маха с ръка да го оставят сам.

„След 10 минути искам да говоря с Москва... Колко е часа там сега?“

Распутин и бодигарда едновременно поглеждат часовниците си. Часът е 18 Ню Йоркско време.

„Пет сутринта, бос“, казва Червения.

„Добре, след вечеря. Кажи на готвача да ми направи каша от елда. Нищо друго не искам“

Червения кима с глава и се отдалечава.

От прозореца се вижда Сентрал Парк потънал в зеленина. Колите са някъде долу, хората са миниатюрни, Ню Йорк бучи съвсем тихо, почти приспивно. Распутин се отразява в огромния прозорец започващ от пода и свършващ в тавана. Пурпурната  му инвалидна количка блести в отражението, облечен е в яке на Ермес от черна, тънка и мека като ръкавица, кожа, черно поло и черни панталони. Обувките му са мокасини на Гучи. Щраусова кожа. Докато сините му очи гледат замислено надолу, към далечната Парк Авеню, в миг  заприличва на остарял Хамлет. Съвременен Хамлет, който не е издържал на собствените си въпроси, един ден е взел пистолета на баща си и е решил да не бъде. Прекалено богат се оказва за да умре, и лекарите го спасяват. Остава завинаги парализиран.

„Това би било ужасен сценарий за Хамлет. Да остане инвалид завинаги, дори да не може да се самоубие. От друга страна това разрешава проблема му. Няма друг избор освен да бъде. А смъртта е лесна само на бойното поле“.

Това си мисли Распутин гледайки Ню Йорк отгоре. Вади от вътрешния си джоб диктофона и започва тихо и бавно да говори. В пентхауза е тихо като в гробница. Като в пирамида на последния етаж на една от най-скъпите жилищни сгради в града.

„Мога само да пожелая успешно самоубийство на Хамлет... Баща ми... Баща ми беше обикновен съветски човек. Ръцете му бяха големи, силни и груби от дългогодишното управляване на комбайна. Беше оцелял в Сталинград, но никога не говореше за това. Като се напиеше, пускаше на грамофона „Ставай, ставай, страна огромная“ десетки пъти, плачеше и стоеше прав докато го държаха краката. После майка ми го довличаше до леглото. Сутрин никога не го виждах, защото излизаше рано, преди да съм се събудил, но вечер, когато седнехме да вечеряме,  винаги, абсолютно винаги, изваждаше медалите си от войната, подреждаше ги на масата и караше мен и майка ми да спазим минута мълчание за загиналите му другари. В Америка хората се молят на Бог преди вечеря, а ние мълчахме пред купчина тенекета... И пред спомените на баща ми“.

Распутин млъква и изключва диктофона.

***

Няколко часа по-късно той е настанен на края на дълга маса от черен оникс в напълно обеззвучена стая и пред него дими купичка с прясно сготвена каша от елда. Распутин не маха ръкавиците си дори когато яде. Само когато спи. И всяка сутрин трябва до леглото му да е оставен чифт чисто нови черни ръкавици ежедневно доставяни от магазина на най-добрия производител на ръкавици в света - Честър Джефриз, Дорсет, Англия. Шивачът на Джефриз създава по 365 чифта на година от модела Кенсингтън, специално за Распутин. Неразпечатани и недокоснати от ничий други пръсти освен от пръстите на стария Джон, който има отливка от ръката на Распутин, ръкавиците са запечатани херметически и първата работа на Распутин сутрин след като вземе душ, е да вземе острия нож, който винаги се намира до възглавницата му, да разпори опаковката и да нахлузи ръкавиците върху смъртно белите си ръце. Ръцете му не са виждали слънце от години скрити под комбинацията от овча, свинска и еленова кожа.  Този ритуал прави Распутин щастлив и сигурен, че няма да попадне в пряк контакт с нищо докосвало се до друг човек.

Срещу огромната ониксова маса цялата стена е екран. Червения е на пост до господаря си, който яде с наслаждение кашата от елда.

„Червен, никога не слушай очите си“, казва Распутин дъвчейки, „Те искат да изядат света, да го погълнат като гигантска ламя. Човешките очи са опасно нещо. Те ще пожелаят да ядеш хайвер от белуга, докато разумът на истинския войн знае, че трябва да яде само това, което можеш лесно  да намериш в природата. Яж каша от елда и ще живееш вечно. Сега ме свържи с Машенка“.

Распутин попива устата си с копринена салфетка, отпива глътка вода и се обляга назад в очакване. Екранът светва и на него се появява прекрасно малко момиченце на около 5 години с голяма розова джуфка на главата. Зад него шета жена на около 40 години, приятно изглеждаща и запасана с престилка. Усмихва се от екрана и маха на Распутин. Той й маха обратно също усмихнат. Жената се надвесва над детето, прегръща го и вдига ръчичката му да махне и то. Момиченцето е сънливо и търка очи със свободната ръка. Косата му е черна, очите големи, тъмни и някак тъжни.

„Добро утро, Евгений Михайлович! Как сте днес?“

„Благодаря, добре, Настя. Как е моето съкровище?“

Распутин не дочаква отговор. Изглежда щастлив, лицето му е меко, очите му добри.

„Машенка, спи ли ти се, миличка?“

Маша клати глава утвърдително.

„Машенка, днес ще ходиме ли на балет за пръв път? Радваш ли се, миличка?“

Распутин чака поредното утвърдително поклащане на малката главичка нетърпеливо.

„Настя, покажи й новата пачка и палците! И розовия чорапогащник! Днес трябва да сте най-хубавите в балетното студио! Обиколих Ню Йорк да намеря най-добрия магазин за балетни екипи и ето, Машенка, ще е като Мая Плисецкая!....Машенка, Мая Плисецкая е най-голямата руска балерина. Най-прекрасния Черен лебед от Лебедово езеро!...Настя, пусни, моля те, Лебедово езеро детето да чуе!“

Настя е извадила пачката и я показва на Маша, която веднага я взима и се опитва да си я сложи.

„Помогни й, де! Виж, че детето се мъчи!“, нетърпеливо подвиква Распутин на Настя, която туткаво  се заема да облече детето.

„Хайде сега й пусни Лебедово езеро и седни да поговорим докато тя си танцува.“

Настя взима дистанционно, насочва го към уредбата и зазвучава музиката на Чайковски. Лицето на детето светва.

„Лельо, лебедите!“

„Да, Машенка, лебедите...“ отговаря усмихнато Настя. Распутин следи екрана със затаен дъх. Очите му излъчват любов и нежност. Гледа с умиление как детето маха с ръце и прави малки, тромави подскоци. Лицето на Распутин става сериозно, дори строго.

„Настя, кажи сега как мина нощта? Подобрява ли се?“

Настя предпазливо клати глава.

„Пак плака, пак викаше майка си...“.

Распутин нетърпеливо я прекъсва.

„Не може повече да отлагаме. Заведи я на психиатър, най-добрия в Москва, обясни му каква е ситуацията... Всичко му разкажи - майка й е загинала пред очите на детето в Чечня разкъсана от шрапнел. Че Машенка е била покрита с кръв и е минало денонощие, докато я открият свита до обезобразения труп на майка й. Кажи им, че е осиновена, но в никакъв случай не споменавай името ми. Носи със себе си документа показващ, че си попечител на Маша. Щом приключим разговора, веднага се свържи с психиатъра! Разбрано ли е?“

„Да, Евгений Михайлович, не се тревожете, всичко ще направя, и детето ще го оправим. Бъдете спокоен! Ще се справим. Машенка е много силна, аз съм до нея, а и вашата обич ще й даде сили с всичко да се справи.“

Распутин я слуша замислено, очите му са тъжни.

„Настя, никога няма да си простя...“

„Моля ви, недейте така да се обвинявате! Това е война, правил сте каквото се прави на война, друг избор не сте имал!“

Распутин клати мрачно глава.

„Маша никога няма да ми прости ако разбере...“

Детето отзад е потънало в балетната музика, опитва се да танцува на пръсти, върти се с ръчички на венец над главата. Распутин маха с ръка рязко на Настя.

„Все едно. Аз ще направя всичко за нея да е щастлива. До утре, Настя!“

„До утре, Евгений Михайлович! И не се тревожете, Бог знае, че сте добър човек!“

Распутин кимва на Червения да изключи видеовръзката. Стои дълго замислен. Вади диктофона, включва го и пита:

„Бог знае ли, че съм добър човек?“.

досада! интелектуалци!

в софия непрекъснато се случват фестивали - кино, театрални, седмици на дизайна, на танца, театралните салони са пълни, снимат се сериали като за последно, излизат нови български филми, нови кино и тв проекти се готвят, печатат се книги, пълно е с галерии, изложби, рисува се, пише се, танцува се, играе се.... честно казано не разбирам песимизма и мрака на хората на изкуството. не му съчувствам, не ми е интересен и не мога да участвам в него, защото го намирам за ГЛЕЗОТИЯ И ЛИГНЯ, която няма нищо общо с което и да било правителство. мън-мън-мън. баси досадниците.

Aneka - Japanese boy 1981

Goombay Dance Band - Seven tears 1981

obsessed with Lykke Li - Jerome (The Lost Session)

Lykke Li - Jerome LIVE HD (2011) Mondrian Los Angeles

The Killers - Mr. Brightside

i will always be where i am not

yup, it's liberating to write in a language that most people here don't understand. 

i'm talking to my other half, the one i left in los angeles.  

as fun as it is to write a screenplay, i need to leave the multiple personality disorder of being many people at once and find back my other self:) i haven't paid attention to it for a long time because i had to create a world, a new dimension of my life. now i need back my connection with aloneness somewhere far from the possibility to be known and recognized. 

anonymity. 

of course full anonymity is not possible here. too many people understand english, but the use of it gives me the feeling of comfortable isolation. that's the only way i can make my soul come back to me. and i'm excited of this new cycle where everything i create outside of the script will be in english. 

never, never let anything or anybody defeat you. fight back with unconventional weapons. the art of war will make you smarter, better and bigger. because at the end the biggest war is the one against yourself.

jesus at the corner

from now on until i need otherwise this blog shall be written in english:)

it might be flawed grammatically, but it will be my true pleasure to practice without restrictions the language of a country i miss.

recently i realized that i am accountable for my words more than ever. it's a fun thing until you feel an unknown number of eyes staring through your writing. 

the stares (cool name for a band:)) than try to really get to you crashing a party where they're not exactly invited. 

on the other hand they're totally welcome, without the trash though. and nice is for "nice" people, ok?

i miss los angeles in a physical way. it's a cruelly beautiful and warm space. yes, it's a space, not a place. 

wide empty streets where i saw jesus once. he was at the street corner of fairfax and franklin.

radina and i we had a beautiful home and lots of friends and a bush in front of the house with all-year  blossoming pink flowers. 

now i live in a different type of beauty, not less attractive, nor warm and i am suffering over the impossibility to own it all; to be everywhere with all the flowers of la and cool streets of sofia full of people. it is painful. painful. spoiled and tragic in the most human way. 

i'm painfully attached to a material world that brings joy being nothing more than a bunch of vibrating atoms.

self indulgent as many cool people from la are:) and i'm thinking only about whole foods.

and my friends, i miss them, man...

непродаваем коментар на антитема

на някои вестници им стана навик да препечатват неща от блога ми, както и от фейсбук. от тук нататък обещавам, че няма да пиша нищо, което да бъде от интерес за тях и което да не е срещу уговорен предварително хонорар. 

мой приятел, професионалист в завъртането на "новини" и превръщането им в сензации, ме посъветва: "винаги си представяй това, което пишеш в заглавия на вестници". 

не че не съм го знаела до сега, обаче всичко на този свят има цена, чужди вестници няма да продавам. така че, губите. веднъж откраднато прощавам, втори път се ядосвам, трети път променям поведението си в зависимост от желанието ми да участвам в пазара или не. свободният избор пак е мой:)

тъкмо се чудех как да трансформирам свободата ми, защото във вида в който я практикувам ми омръзна. чудесно предизвикателство е да пиша само скучни и отвлечени неща за хора, събития и обстоятелства, които нямат нищо общо с това, което интересува масовата публика. 
възможността да кажеш "fuck you" е едно от най-приятните постижения на демокрацията и човешките права.

всяка криза е възможност за чисто нова кожа.

Massive Attack - Karmacoma

колкото хора, толкова пустини

обратно на препоръчваното: не казвай "обичам те" освен ако не го казваш на дете или животно. извън тях можеш да си позволиш лукса на тези думи не повече от 1-2 пъти в живота. ако ги чуеш от човек, който преди да те срещне ги е казал на друг със замечтан поглед, не му вярвай - мечтае за себе си. този, който не се обича, помита всичко до пълна пустиня. задача за домашно: колко пустини можеш да създадеш заблуждавайки, че вярваш в любовта?

дилъри на време

дилъри на време - страхотна идея, джъстин тимбърлейк прекрасен, диалог като от мамет, лос анджелис такъв какъвто го познавам и обичам. холивуд проповядва комунизъм много успешно:) при развръзката на най-напрегнатия момент някой в залата изкрещя облегчено "yes", всички се разсмяха и заръкопляскаха и човек спокойно можеше да се обърка, че не е в арена, а в америка. честит десети ноември, дреме ви, че все още има носталгия. следа няма да остане след още 20 години. освен ако американците не ни натресат комунизма обратно:)))

архангел михаил победител над страха и гнева

архангел михаил е пазачът на човечеството, който ни освобождава от страх. на иврит името му означава "кой е бог". в еврейската библия той е адвокатът на евреите пред бог. в новия завет той повежда божията армия на битка със сатаната и побеждава. най-смелият от архангелите. днес е ден в който страхът и гневът към себе си и околните са победени! 

...

Madonna - What It Feels Like For A Girl [Official Music Video]

"спри да говориш за бог, кажи за баща ти стефан данаилов"

синът на ламбо и ирен кривошиева е чудесно момче. баси колко е трудно да си различен в българия. карбовски: "не, спри да говориш за бог. кажи за баща ти стефан данаилов". хахахахаха телевизионен кретен.

астероидът, ако обичате!

никой не бива да бъде държан отговорен за делата на родителите си, а само пълни тъпаци могат да нарекат един вярващ в бог човек откачалка. ако идва астероид, много ще го помоля да се насочи насам заради твърде голямото количество цинични, арогантни, зли, завистливи, отблъскващи безверници на тази малка и красива българска земя, която с нищо не е заслужила лайната, които я населяват.

Janelle Monae: "Many Moons" Official Short Film

Janelle Monae: "Many Moons" Official Short Film

Johnny Cash Hurt Official Music Video

никога не е било по-прието да си идиот

защо бог не даде на всички, които мечтаят за лейбъли, всички възможни пради, сентропета, fois gras, малки черни рокли на шанел, бентлита, бъркин чанти, диаманти най-добри приятели, и т.н., за да освободят планетата от реклами, ненаситни очи, продажност и булимия. това е жестокост към смислената част на човечеството и геноцид към слабата. никога не е било по-прието да си идиот.

***

човек е това което е. не е само жена или мъж когато има талант, а и личностни възможности за изявата му (на таланта). колкото по-големи са те, толкова по-малко е жена или мъж:) и всичко е игра за изявата му.

Sarabande

носталгия по стенли кубрик. до този момент не се е появил режисьор с такъв мащаб, дълбочина, ерудиция, естетика, разнопосочност на интереси и теми, талант, визия. човек не може да изпитва носталгия по заменими неща, а почти всичко на този свят е заменимо. така стана. може би не беше, не помня...

не оставяйте децата си да забравят български!

един човек ме поздрави, че за 21 години в америка не позволих на дъщеря ми да загуби българския. за мен е неразбираемо обратното въпреки, че децата на почти всичките ми приятели загубиха родния си език. където и да сте, не оставяйте децата си да загубят едно интелектуално богатство! привилегия е да знаеш още един език. българският няма да им попречи да се интегрират, а ще бъде една допълнителна възможност за бъдещето им. светът се променя, не го правете по-малък за тях!

Julee Cruise - The Art of Being a Girl

кой кой е в "Седем часа разлика" - парти!

тази вечер парти в клуб маскара!

честит ден на народните будители

мтел ни честити денят на народните будители. 

честит и от мен! значението им е по-голямо от това на политиците, защото духът е това, което остава в паметта на една нация. пожелавам на всички по-висок дух и повече чувство за хумор - имаме президент, който се е опитвал да прави пари от хороскопи!:))) значи е леко луд в езотерична посока, а българия си пада малко луда по врачки и мистика, да видим;)