всяка уеб страница е със статуса на вечност

тъкмо щях да напиша нещо тъжно, скрито тъжно

съседката отгоре свири на пиано

наслаждавам се на музиката й така

както баща ми казваше, че обича да я слуша

тъжното е още по-тъжно 

под натиска на идеята за непременно щастие.

когато те гледат стотици очи тъгата не е по-споделена

а още по-сама, по-втренчена и изолирана

само пианото и мъртвите композитори разбират

какво движи клавишите

гледах три представления

казанова с красивия карамазов

без да го познавам - може би той изпитва скрит гняв срещу красотата си

пожелах да го видя с по-малко дрехи - неговото проклятие

вместо многото голи актриси по сцената

но диана добрева го крие, а жените са досадно голи

режисьорско решение с което не съм съгласна:)

младите актьори масово не могат да говорят и това е отвратително

гледах и сирано на теди москов с убийствена сценография на чочо гюзелев

теди говори за любовта

тази, която не може да се случи 

защото нещо в теб я забранява

други хора вероятно ще разберат нещо съвсем друго 

вероятно той има друга идея

но това разбрах аз

и хъшове

хъшове ме депресира истински

отричащите вазов могат да ходят да се застрелят

отричащите морфов също

впрочем всички отричащи дървени философи, що не вземете да се гръмнете, а?

да освободите планетата от маразъм

а с маразмът останал след вас като ядрени отпадъци

ще бъде построен монумент на нищото

на който нощем ще играят валс хлебарките

актьорите в хъшове....

баси кефа са тия пичове

и колко са заедно

във фоайето в антракта беше супер тъжно

тъгата ескалира ред след ред

за миг видях баща ми как отваря вратата и влиза 

идва да ме вземе

ще минем зад сцената

ще се качим по тъмните стълби

ще ходим по тихия мокет

ще вземем асансьора

и ще бъдем заедно

за да не знаем какво да си кажем

но не беше той

светът не млъква

главата ме боли от него

мълчанието е най-честната политика

във века на мигновеното разочарование

всяка уеб страница е със статуса на вечност

това е добър въпрос:

кой е нереализираният български политически идеал като личност? базирано на реализираните в българската история. или базирано на личности, които са наоколо, но не са влезли в политиката. ?

специално за този въпрос премахвам модерирането и давам възможност да се коментира анонимно. до второ нареждане:)

телефонни съвети към приятелка

"....мила, ти нещо пърхаш около него, държиш се като жена. престани, дръж се като мъж. ще му светнат очите."

"....време е да сменим платформата на тези двустранни отношения. ебавай се с него, той е лигльо, ще те обожава."

Политиката е от дявола - текст за Уикенд

Преди две седмици бяха отпразнувани три големи религиозни празника - малката Богордица, Рош Ашана на евреите и Рамадан Байрам на мюсюлманите. Във фейсбук имаше непропорционално много повече честитки за еврейския празник в сравнение с тези за мюсюлманския. Дори може да се каже, че почти никой не поздравяваше мюсюлманите. Странно е някак имайки предвид числеността на мюсюлманското население в България. Обяснимо е само с това, че ние все още като че ли се правим, че ги няма. Дали така ни е по-удобно, дали сме исторически обременени, дали приемаме повече евреите сред нас от мюсюлманите, дали стоим по-високо в себе си от техния празник, дали ислямските екстремисти ни отблъскват от нормалните мюсюлмани, дали възродителния процес все още ни пречи да се възродим ние самите…. Много «дали» и много и все не особено приятни отговори. Аз самата съм понякога подтисната и изпълнена с нетърпимост към мюсюлманската религия заради отношението й към жените. Ядосана съм на нормалните мюсюлмани, които не заемат активна позиция срещу начина по който биват третирани жените навсякъде из мюсюлманския свят. Това тяхно мълчание вбесява. Както и да е. Исках просто да отбележа, че да честитиш Рамадан Байрам се оказа трудна работа за повечето българи. А българите от повече вървят към все по-малко. Би било добре да се научим наистина да живеем заедно. Откъдето пък изскача гадния проблем с ромите. 

Саркози постъпи изключително политически некоректно с тях. Същевременно обаче постъпката на правителството му беше изключително смела и в крайна сметка получи одобрението на по-голямата част от френското население. Ако Европа беше Америка, това нямаше как да се случи. Европа се опитва да стане Америка безуспешно обаче. Защото все още съществуват граници, тук там национални валути и нещо като суверенитет. А суверенитетът означава, че Европейският съюз е все още сбор от политици, които за да останат начело на държавите си, в крайна сметка трябва да се съобразяват с мнението на гражданите си. Мнението на гражданите на Франция е, че не искат маскирани жени с бурки да ходят по улиците им, нито да подслоняват семейства на джебчий. Това расистко ли е? Сигурно, но пък е тяхно право да са такива каквито са. Нашите роми трябва да са си наш проблем. И те са. И ние нямаме идея какво да правим с тях. И има един куп политици, които са готови да дрънкат всякакви глупости за интеграция без да са прочели нито една книга за ромите. За тяхната народопсихология, история - ненаписана от самите тях и съответно несъществуваща. Да, ромите нямат писана история, защото вярват или поне са вярвали през вековете, че да четеш и пишеш е от дявола. На всеки български депутат българската държава трябва да подари една книга на писателката Изабел Фонсека, жената на големия английски писател Мартин Еймис, която се казва «Погреби ме прав». Тази фина англичанка, в духа на английските мисионерки, е обиколила цяла източна и западна европа за да изучи живота на ромите. Изключителна книга доказваща, че ние нямаме идея кои са те, какъв е техния мироглед, в какво вярват, каква е философията на живеенето им. Един куп хора ще скочат срещу мен обяснявайки, че няма какво да се знае, защото те крадат, осакатяват децата си за да станат крадци, продават малолетни момичета за булки, не желаят да спазват законите на обществото където и да са. И до голяма степен ще са прави. Но за да може обществото ни да се справи с проблема «Неподлежащи на обуздаване хора», то трябва да има стратегия, а не да кърши възмутено ръце усвоявайки този и онзи европейски фонд за подпомагане на малцинствата и следвайки директивите на върховния лицемер Джордж Сорос. 

Ромите нямат нищо общо с афро-американците. Това май е най-свободолюбивият етнос на света. Те никога не са били наши роби, и впрочем никога не са били ничии роби. Имат странно, шантаво-будистко разбиране за света. Досега никога не са искали да бъдат образовани заради злите им духове…. А времето е такова, че трябва да разберат, че злите духове ги държат опасно изолирани. Те са много недоверчиви и затворени в себе си като общество. Живеят от ден за ден. Фонсека разказва за една ромска поетеса, която е била изключена от рода си, защото си е позволила да напише на хартия песните си. Тази жена понася толкова тежко съдбата си на човек без род, че полудява и я вкарват в лудница. Това за нас е неразбираемо. То е неразбираемо и за политиците на България и на Франция и на Англия и на Америка. Някак разбираемо е, че трябва да се търсят различни, неизпробвани подходи към тези хора. 

Чувам, че роми в Самоков стават протестанти и заживяват по правилата на обществото и Бога, който са приели. Ами много лесно обяснимо е. Протестантските пастори притежават всичкото време на света и тотална липса на отвращение към човешкия род с една цел - да обърнат още един човек, циганин или китаец, без значение, просто още един човек към Христос. Давам пасторите за пример, защото те не работят за пари, а за идея, съответно са в пъти по-убедителни от всички нас с шибаните ни вече западни ценности. Влагат времето си в образоване на ромите. Не се гнусят от кварталите им, от хигиената им, не са пълни с обвинения и расистки клишета - там са за тях. И когато хората разберат, защото всичко се свежда до това, че те са хора, не роми - когато хората разберат, че нещо се дава от душа за тях, те стават по-добри. Искат да поемат от добрината и да я направят част от своя живот заради себе си и заради децата си. Може би ние, етническите българи, трябва да намираме време за някаква благотворителност изразяваща се в отделяне на лично време и четене на приказки на ромски деца. Може би това е пътя към взаимното разбирателство между народите. Шегувам се, но не съвсем. Ясно е, че политиците са празни глави, които говорят роботизирани готови изречения спуснати я от Сорос, я от някоя неясна фондация, я от някоя партия готова на всичко само и само да се намърда в управлението. Няма да е зле някой да преведе книгата на Фонсека и всеки депутат да я намери на «чина си» на първия «учебен ден». Не че нещо ще ги размърда, но когато един проблем не става по-малък, а все по-голям, вероятно трябва да се смени тактиката за решаването му. Другото е идиотизъм.

Editors - Papillon

текстове на лазерни ромбове

искам да мога да пиша такива текстове. без химията. музиката е толкова по-демократична от думите. текстове на лазерни ромбове.

олимпийски надежди

след краткотрайно и емоционално пребиваване в пловдив отборът на късо съединените американски българи се завърна в столицата като по пътя щеше да си стопи джиесема от разговори по любимата тема на уди алън. 

пълна победа на ? над ?

и ТРИУМФ НА ВОЛЯТА.

само най-доброто;) 

вятърът има грижата

да се влюбиш в пловдив
не е заглавие


бях забравила колко трудно се ходи по улиците в стария град
как е мек въздуха меки камъните меко говорят хората


седнах на един мек камък до къщата на начо кръстев
на една празна поляна с изглед към тепетата
и плаках с меко сърце
така не бях плакала отдавна


плаках за това че в къщата на златю бояджиев 
няма отопление през зимата
плаках защото бях единствен клиент в хотел алафрангите 
плаках за липсващите хора по улиците на стария град
плаках за слона 
плаках за начо 
и за любимото коли
за което той някога много плака


плаках за римските отломки в подлеза
на които някакви хора
от преди 2000 години оставили надпис
неразбираем но съвършен
издържал до днес
за да не знаем нищо
в момента


и върху надписа 
върху тези камъни 
има угарки
мръсотия
боклуци
калта на времето в превод означава
застреляй се простако гръмни се изчезни


плаках влюбена и с разбито сърце


за начо чийто прякор беше КУЛТУРАТА
и никой след него не направи това което той остави след себе си
НИКОЙ


да
културата 
питекантропи шибани
тази същата която ви дави


в подлеза се влиза въоръжен
римските колони се разбиват с чукове 
веднъж завинаги да се свърши
после вятърът има грижата


нека.

много възпитана леко порнографска героиня

би било добре да не загубиш несъгласието със себе си 
освен задължителното поставяне под въпрос на всеки авторитет
всеки без изключение
така не е лесно да се живее, но кой пък е казал, че трябва да е лесно
живеенето може да бъде със сигурност само интересно
всичко друго е желание за комфорт
често нереалистично


спи ми се
да се ляга в 6 сутринта 
да се говори до 6 сутринта
да се яде в 5 сутринта 
да се пие в 4 сутринта
да се пуши цяла нощ

тези мъже ми харесват
мъже, които се снимат с черепи
мъже, които гледат като маяковски
мъже, които носят пенсне
мъже, които са красиви, защото са замислени
мъже с бръснати глави и със сериозни челюсти
хапещи думите като вълци

писах за единствената жена, която е била приета от ТЯХ 
валентин дьо сен поан 
единствената жена футуристка
накрая на живота си приема исляма
по-нататък ще кача текста


когато излезе в списанието което правех
на никой не направи впечатление
защото всички бяха изключително заети не да четат текстове 
а да обсъждат какво не се е получило със списанието ми
но това е жалката софийска игра
по-късно винаги някой ще изрази лигаво съчувствие
след факта, че е работил задкулисно за провала ти


има и другия момент, че футуристите биха се държали джентълменски
но жените ще те разкъсат на парченца
след което ще ти се мазнят колко си велика


череп с кости на нощното ви шкафче
пази розовите глупости на всяка

бианка е моята любима кукла от детството
най-красивата
и преди съм писала за нея


ако беше жива, щяха да й влачат червата по раковска


но слава богу не е 
и оцеля само с едни паднали мигли на едното око
иначе е порядъчно мръсна 
защото я държах в гаража където я е лазило нещо 
често по-добро от хората - плъхове


не съм присъствала, но знам


беше увита и в паяжини когато я изкарах от поредната забрава
сега седи върху хладилника
и видях, че са й мръсни гащите


малки бели гащички


изпрах ги с моите в пералнята
и дълго време забравих да й ги обуя
вчера реших, че е време да престана 
да я третирам като шарън стоун в basic instinct
взех ги и от тях изскочи
хлебарка!
малка хлебарка в гащите на бианка


какво ли не й се случи на тази кукла


на снимката е с един кукъл
който не е мъжа й
казва се джон
и всъщност май изневерява с бианка
на една хуанита в червен сатенен пенюар


това че русата гретхен загуби крака си във войната в ирак
не я прави по-малко тъпа
и не е престанала да поздравява със 
зиг хайл и да маха от трибуната


трибуните са създадени за да се лъже от тях


често снимам джон и хуанита 
те са ми любимото семейство полу-идиоти


бианка винаги е отстрани 
много възпитана и леко порнографска героиня

много е важно винаги да си леко порнографска героиня
между другото -
кичът ще спаси света от самоубийство
обещавам.

винаги има радост, която чака комично в леглото ти

принудих се да трия постове на хора във фейсбук 
защото един възрастен човек настояваше, все настояваше, че в соца било по-добре отколкото сега
това циклене за нищо не служи
старото е тъжно и нещастливо и това е
а с новото съм дете с помощни плувки на ръцете
и ме е страх да не се удавя, но няма
защото всяко бебе знае да плува


понякога гледам чудовището в очите
то ми намига, аз му се хиля 
напиваме се, напушваме и наяждаме зверски
минавайки всякакви граници очертани от бездарен шивач
позволил си да забива игли в месото на земята


от тях боли повече 
отколкото от липсата им
но настояващият за граници не разбира
и си тръгва за да бъде сам, огорчен и влюбен в миналото
неспособно да бъде нищо повече от себе си


тъжно е хората да си тръгват огорчени дори и когато досаждат


но винаги има радост, която чака комично в леглото ти


котаракът панчо има плюшена кравичка с две глави:
когато не му разреша да се гали, мърка и вре в ръцете ми докато пиша
за да не ме хапе, но все пак да е мъж
захапва ожесточено двуглавата крава и я тръска бясно из къщи


сега всеки ден или нощ когато ме няма за дълго
намирам кравата в леглото ми


трофей подарък от влюбеното животно
явно борещо се със самотата си
така както се бори всеки когато любовта се мотае


занасяш в леглото й това, което те свързва с нея
и чакаш


тя ще се върне
любовта си знае.

Как преживях адското земетресение в Лос Анджелис - за Уикенд

Бъдете подготвени!

Днес министър Плевнелиев каза, че «до 9та степен България не пада». Няма да коментирам изказването му, само ще разкажа какво се случи в Лос Анджелис на 17 януари 1994 година в 4:31 сутринта. 

Бях събудена от удар от който леглото ми подсочи. Беше земетресение и за някакви части от секундата стана ясно, че земята ще се люлее много силно. Майка ми в другата стая се беше събудила, земята под краката ми вече се клатеше безумно, а аз не можех да събудя 12 годишната ми дъщеря и я повлякох спяща от леглото й към рамката на вратата. По-далече не можеше да се стигне, защото люлеенето беше толкова силно, че беше трудно да се ходи. Майка ми успя да допълзи до нас, Радина се събуди и ужасена се впи в мен. Клатеше, клатеше и клатеше. Ъглите на стените се огъваха и скърцаха все по-силно и страшно. Тогава живеехме на партера на сграда с още два етажа отгоре. Скърцането на стените беше зловещо, очаквах всеки момент някоя да не издържи и да ни захлупят етажите отгоре. Нямаше как да се бяга. Колкото може да се тича на кораб в бурно вълнение, толкова може да се тича и при силно земетресение. А и е абсолютно излишно и опасно. Постепенно люлеенето намаля и спря. Имах чувството, че са минали часове. Бяха само 45 секунди. За момент настана оглушителна тишина и Радина повърна от страх. Скочихме да вземем дрехи и чантите си и хукнахме по коридора към изхода на сградата. В центъра й имаше басейн, който се беше разплискал. Ваната в апартамента ми беше извадена от стената. Никъде нямаше електричество, хората тичаха в паника, някои плачеха. Джиесемите не работеха. Събрахме се пред блока за да обсъдим какво да правим. Никой не знаеше колко беше голямо, дали нямаше да се повтори, и какво ни чакаше в тази тъмна като рог Лосанджелиска нощ. Виеха сирени, някой отиде до близкото магазинче за донъти чиито витрини бяха напълно изпотрошени, открадна десетина и ги донесе. Намери се радио на батерии и разбрахме, че епицентърът беше в града и силата на шока беше 7.1 по Рихтер. В последствие беше преоценена на  6.7. Нямахме нито ток, нито телефон, нито джиесеми 24 часа. Преместихме матраци до носещата стена в апартамента и се опитахме да спим вече на сутрешна светлина. Нямаше телевизия от която да разберем какво е състоянието на града, колко са жертвите и какви са разрушенията. Беше невъзможно да се спи, защото трусовете продължиха 3 денонощия с интервал на 30 минути. Осем от тях бяха със сила над 5 по Рихтер. Опитахме да спим в колата, но също не беше възможно. Изтощени от страх и безсъние, на третия ден отидохме в един парк, посред бял ден опънахме одеяло под едно дърво и спахме като заклани. Паркът беше пълен с хора като нас.

На третия ден започнахме да разбираме какво се е случило. Бяха загинали 72 души, 8600 души бяха ранени, 11 болници бяха напълно неизползваеми, една жилищна сграда се беше срутила и беше убила 16 души в съня им. Четири фрийуея бяха паднали един от които беше Санта Моника, един от най-главните в града. Няколко дни нямаше поща, беше обявено бедствено положение. Земята продължи да се люлее цяла седмица, след което имаше затихващи трусове в продължение на години. Вероятността да има земетресение със сила над 8 степен по Рихтер в Лос Анджелис в следващите 10 години е 90 процента. Оказа се, че въпреки строгия код на строене поради изключително земетръсния район в който се намира града, небостъргачите в даунтаун вероятно няма да издържат на толкова силен трус. Материалните щети бяха оценени на над 25 милиарда долара. Психическите травми си останаха във всички ни завинаги в някаква степен.

Аз съм свикнала на земетресения в този град, но след това, което преживях се заклех, че там няма да живея никога повече в блок и се преместих в едноетажна къща. Току що отворих сайта на софийската гражданска отбрана за да науча, че тя може да престане да съществува от тази година. Не искам да плаша никой, но през 1858 година в София е имало земетресение от 6та степен по Рихтер. Срутили са се половината минарета на 24те джамии, за жертви няма информация. Гражданска отбрана би трябвало да съществува за да обучава населението как да постъпва в подобни ситуации. Ще предам моя опит от Лос Анджелис, където постоянно сме обучавани как да постъпим в ситуация на голямо земетресение. НЕ БЯГАЙТЕ НАВЪН! Опасно и безмислено е. Може да загинете от токов удар от скъсани електирчески жици или падащи счупени стъкла, керемиди и тухли. Ако имате голяма дървена маса, скрийте се под нея. Ако не, застанете под рамката на врата в носеща стена. Винаги имайте на разположение в къщи поне няколко литра питейна вода в пластмасови бутилки, фенер с нови батерии, радио с батерии, чантичка с всичко необходимо за първа помощ, консерви с храна, кибрит, чанта с дрехи и чифт обувки, както и някакви пари. И се молете на Господ да не ви се налага да ги използвате. 

Вчерашното земетресение беше напомняне, че София е в силно земетръсна зона, не толкова колкото Лос Анджелис, но достатъчно за да знаем какво трябва да правим в кризисна ситуация. Всякакви теории за земетресение причинено от копаенето на метрото са пълни глупости. Достатъчно е да се потърси на интернет информация за сеизмологичната история на България. В България допълнителна опасност представлява всяко ново сторителство направено за да си спестят пари предприемачите. Спомнете си Турция - имаше сгради строени с пясък! Бутането на носещи стени и строенето на магазини в жилищни сгради е не по-малко опасно. Аз знам за една сграда, която със сигурност ще се срути при по-сериозен трус - сградата в която съм се родила и израстнала на ул. «Раковски» 120. Тя е известна на общината с престъпния начин по който партерните етажи, както и мазетата са «премоделирани». 

Не можем да избягаме от съдбата си, но е добре да сме информирани за това, което може да ни очаква. А, и още едно важно нещо. Тъй като мобилните оператори могат да бъдат изключени за дълго време, винаги имайте по един най-обикновен телефон, който може да бъде включен директно в стената. Телефон със слушалка от старите, който не се нуждае от токов източник. И последно и МНОГО важно. Земетресението може да ви свари разделени с близките ви. Детето ви може да е на училище, вие да сте на работа. Семейството ви трябва да се уговори, че в бедствена ситуация всеки един от вас ще има телефонния номер на някой роднина или приятел извън града на който можете да се обадите когато имате възможност да го направите и да предадете новини за себе си. Така ако сте откъснати по независими от вас обстоятелства, ще има трети човек, който ще бъде свръзка между членовете на семейството ви. Да не дава Господ да се случва, но това е природата и ние в нея. Слаби и безпомощни. Най-важното е да сме максимално подготвени.

hot!

The Last Exorcism - BEST OF Chatroulette reactions

полу-любовна констатация - няма да те чакам цели 5 секунди

не искам да виждам мечето в цял размер 

искам да си запуша ушите така, че да не чувам света 

искам да си говоря с един човек, който също иска да си говори с мен 

трябва да го питам дали ме сънува толкова колкото аз го сънувам 

сънувам огромни вълни които внезапно изчезват в също така внезапно появилия се бряг   

в българия не ми се снима фотография 

красиво е, а само красиво не стига, малкото прави кадрите още по-малки, и с две крачки мога да стигна до навсякъде 

не знаех, че в америка съм се увеличила до гъливер 

пловдивският театър е толкова хубав нов блестящ 

хубаво е, че има такива театри 

чета малки текстове доведени до мен със случайни линкове и много се пише прекалено много 

погрешна теза 

пише се колкото трябва, четими са само малцина независимо от количеството на пишещите 

тук хората се опияняват реалистично, не си дават свобода дори в опиянението 

стегнато в себе си, не ги води до ниво на самозабрава където светът изглежда по-добър 

не спират да наблюдават и да се самонаблюдават и да правят безмислени изводи от видяното 

жените често, доста по-често от мъжете, са зли 

вече не знам кой е виновен за това 

всички ги е страх да не настинат 

ужасно се страхуват от настинка и течение 

донякъде е трогателно, а всъщност е признак на недоверие към себе си, страх от съдбата и краен песимизъм 

приятно е да си говориш със съседката от прозореца 

американската ми съседка се страхуваше не от настинки, а от хора

да кръстиш списание с думата "искам" показва неувереност 

лош избор на име 

нещата, които вдъхват сигурност са секси 

дрезгав мъжки глас е 

глас сигурен в себе си не по-малко 

думи написани с твърд, бърз клавиатурен ритъм също 

най-секси е да можеш 

който може, е супер-секси 

някои хора не забравят да са секси, на други никога не им е минавало през ум

клюките тук са като вируса на ебола 

докато се усетиш, си станал на пихтия 

затова плюеш в устата на следващия до теб за да стане и той на пихтия 

всеки мачка като жълта преса 

националният спорт да си по-велик от един куп други 

а те са по-велики от теб мислейки, че не се сещаш, че така мислят 

всеки държи под мишница обида за която не си дава сметка, че е бумеранг 

клонове предостатъчно, на повечето маймуни им ядат мозъка с лъжичка обаче, защото сме филиал на китай 

продавали се мускалчета с българска роза направени там 

смятам да си купя китай и да му ям мозъка с лъжичка, защото съм гъливер 

америка така ме е учила 

учила ме е и да не тръгвам преди да знам за какво съм дошла 

и като разбера да го взема и да тичам с него докато скъсам лентата 

без да ме е страх, че ще кихна 

добре де, you are sexy for my shirt 

донякъде не води доникъде 

ще трябва да завъртиш копчето на мах 

иначе произвеждай си мускалчета в китай и кихай колкото щеш

Аполония? - за Уикенд

Започвам направо. Да се обсъжда ненужността на Аполония защото била създадена с пари на Мултигруп е откровено тъпо. Много неща са започнати с пари на Мултигруп - най-добрият български вестник за политика и бизнес, както и могъщо столично  издателство. 

Тогава когато Сиела е създадена, тя се е занимавала само с правна литература, след което започва да издава чужда литература, а в последните 5-6 години се превърна в най-желаното сред българските литератори издателство до голяма степен благодарение на упорития труд на Любен Дилов-син, новият главен редактор на L’Europeo. Дилов убеди директорите на Сиела, че има смисъл да се издава българска литература, откри и им доведе един куп интересни български автори. Българската съвременна литература му дължи благодарност, която той, разбира се, няма да получи, защото не е беден литератор, а човек с интересен и противоречив живот, който се харесва на едни, а други не могат да понасят от позицията на имагинерната си принципност.

Тук хората непрекъснато се обвиняват взаимно в безпринципност и следват идиотския «принцип» «ти като не си с мен, си против мен» без да си дават сметка, че не всеки е склонен да принадлежи към ЕДНА идея, групировка, клика или квартален отбор идиоти обсъждащи вражеския квартален отбор идиоти на чаша ракия. Известен опортюнизъм би се отразил добре на всеки българин - ще се почувства по-свободен от себе си. И аз имам една малка молба - моля ви, не ме «женете» за никой. Не принадлежа на ничие мнение, виждане за живота или малка лайняна война, освен на собствените си. Пиша от страниците на този вестник това, което мисля, а ако нещо е по-различно и не става, имам блог където може всеки да прочете някоя псувня по адрес на нещо или някой, които ми лазят по нервите. Но да се върнем на много неприятната идея, че има доста добри неща започнати с пари на Мултигруп и че нищо не е само това, което изглежда на пръв поглед.

Обаче онзи ден имаше четене на новата книга с поезия на Александър Секулов. Сашо, майна, е пич и добър поет. Говоря на майна, защото Сашо е от Пловдив. Освен, че е добър поет, май е и добър бизнесмен, защото има два клуба в които се случват интересни неща. В Петното на Роршах се правят литературни четения за които слушам легенди, а в Конюшните на Царя пък се правели страхотни концерти. Нямам търпение да пробвам и двете места. А в старото созополско училище превърнало се в художествена галерия пък се случват всички представяния на книги на Аполония, както и четения на театър на маса. Премиерата на Сашо Секулов беше чудесна. Имаше само един проблем и той не беше негов. Половин час преди премиерата му както си пиехме питиетата на Диаманти, представителят на издателство Сиела му съобщи, че няма нито една книга за продаване. Имало четири и се били изкупили. Значи аз съм купила една от четирите. Добре, че скокнаха двама приятели на Сашо и изтичаха да намерят отнякъде книгите му за да могат хората да има какво да купят след като чуят стиховете му. Сиела много се извини за ситуацията и каза, че нищо не може да направи. Не знам, сигурно е трудно да си издател, а и сега е криза, но няма да е лошо собствениците на издателството да назначат повече хора, които да се занимават с неща като носене на книги, отговори на запитвания на автори и т.н. Директорът на Сиела не може да върши всичко, но пък е малко странно как така носиш само 4 книги на човек, който ще има четене на Аполония, пък и на всичкото отгоре е известен поет.

Друго шокиращо нещо беше слухът, че авторката на американския бестселър «Ангелология» Даниел Трусони е била настанена пак от същото издателство в стая с още един човек. В смисъл, че тя пристига в Созопол с мъжа си, отива да бъде настанена и какво да види - стая с три легла и непознат гол мъж по чорапи яде домат и сирене на вестник. С малка чекиика боде резенчета и отпива от чашка с ракийка. Шегувам се за всичко освен, че наистина ги настаняват със съпруга й в стая с трети човек. Разбира се, те предпочитат ако е възможно да има още няколко души в стаята им, но решават да направят компромис и да си вземат стая само за двама. Малко им се разваля почивката от тази работа, обаче приемат стоически съдбата си. Иначе Даниел Трусони е четена в 25 страни, а правата за филмирането на книгата й са откупени от Уил Смит. Сценарият ще бъде написан от Майкъл Голденбърг, сценарист на един от филмите за Хари Потър. Тя заслужава да бъде настанена в стая с поне десет непознати.

Един пък актьор казва, че е толкова унизително да идваш на Аполония, на този тъп никому ненужен фестивал ръководен от ченгета, които те настаняват в някаква си стаичка на техни разноски, че догодина щял да се опита да се измъкне и да не идва на Аполония. Боже, дано да успее. Знам как ще го дърпат насила, ще има заплахи, ще го следят, ще го натискат всячески, дано някак да се измъкне. А ако не успее, направо не ми се мисли за нарушаването на човешките му права - ще трябва пак да страда в Созопол на разноски на гадните ченгета.

Пиша аз, а през цялото време си мисля кой как ще се обиди, ама без много да ми пука, защото какво пък като се обиди издателство Сиела, Аполония или актьора? Ми да се обидят ако това ще помогне с нещо. А иначе хората, не тези няколкостотин души в България, които си гледаме нещата, четем книгите и тупаме по рамената, обикновените хора, тях изобщо не ги занимава дали Аполония е започната от Мултигруп и дали Димо Димов, който несъмнено е направил много за българската култура поддържайки този фестивал през годините, има картонче. Картончето му е тема за друг разговор, а свършеното от него не може да бъде зачеркнато. Обикновените хора искат да видят театъра, който се играе в София, а и не само, да видят отблизо любимите си актьори, да чуят гласовете на любимите си писатели. Така че, аз подкрепям съществуването на Аполония. А който не иска да участва, е свободен да не го прави.

unreal

Massive Storm Hits Beach - Watch more Funny Videos

раната 11

това е текст, който написах след като се върнах в Америка на 28 септември, 2001. беше публикуван в Капитал.

бях в България за представянето на първата ми книга "Белият негър", гледах по телевизията как се срутват двете кули, а дъщеря ми беше в Америка чийто граници бяха затворени за 3 дни. може би ще го публикувам винаги..

Свети Осама Superstar

Осама е красив като икона от източно-православна църква. Само че вместо ореол носи чалма. А ореолът е невидим, той витае около нежно полегналият върху скалата Калашников, струи от ръцете на Осама, от дългият му, садистичен показалец, размахващ се пред очите на целокупния американски народ в неделя сутрин. Шоуто, неделното сутришно шоу, което сме свикнали да гледаме хрупкайки cereal, общо взето приключи. Вместо това Осама и неговият ореол трайно са се настанили на диваните в гостните ни и ние вече им вярваме, че сме техни заложници. Осама измести от съзнанието ни мястото, което заемаше например Брад Пит. “Боен клуб” се оказа клуб, който реално съществува, и щем не щем, ние всички тук в Америка вече сме му членове.

Страх ме. Много ме е страх. Толкова ме е страх, че малко ме е срам. Срам ме е и че толкова много ме е яд, че може да ми отнемат невинното едноетажно американско съществуване. Объркана съм. Много съм объркана. На връщане от България се запознах с една арменка, Магда, на 26 години, която седеше зад мен и не можеше да си попълни митническата декларация, защото не знаеше други езици освен арменски и руски. Намесих се със знанията си на ученичка от социалистическата образователна система, тя седна до мен за да й напиша данните, и се оказахме една зодия. Магда отиваше на конкурс за оперни певици при Пласидо Доминго във Вашингтон. От 2000 кандидати от цял свят бяха останали 40, и тя беше една от тях. До 16 годишна не знаела, че може да пее. Един ден докато свирела на цигулка, в главата й нахлул образ. Той бил “тази, статуята в Ню-Йорк с вдигнатата ръка, нали се сещаш, обаче лицето й беше друго. Не беше тя, а Монсерат Кабайе, и тя пропя. Статуята. И като започна тази статуя да ме преследва, и един вик, рев, нещо, което напираше в гърдите ми и вече не издържах, и като ревнах – А-а-а-а-а!, и пак – А-а-а-а-а!, и не мога да спра. Тичам при майка ми и й казвам, че трябва да пея. От тогава пея. Сега, през зимата бях при Павароти, който ми каза, че това мойто не е глас, а гласище, чудовище. Обаче много ме е страх. Теб страх ли те е?” Страх ме е. “Ти еврейка ли си?” Не съм, защо? “Приличаш”. Може, ама не съм, защо? “Ужасни са евреите, навсякъде само своите си подкрепят, много лошо.” Ти си избрана от 2000 души, и Пласидо ще те чуе, какви евреи? “Ти вярваш ли в Бог?” Може да се каже. “Ох, аз вярвам. Ние в Армения ще сме спасени, защото нали знаеш, че там е бил Ной, и Исус пак там ще дойде и ще ни спаси.” Това е чудесно, Магда. “Може ли да ми поръчаш една водка, ама не да я пия, ще си направя компрес на гърлото.” Нямаш проблем, дори и да я изпиеш. Хайде сега си направи компреса.... “Ох, не мога да се отърва от картината на самолетите в небостъргачите...” И аз. Спокойно. Осама е с нас в самолета.

През камерата монтирана на корема на самолета наблюдавам Канадските земи. Редовно проверявам каква е температурата на въздуха, колко високо сме в небето, качили ли сме се на The stairway to Heaven, или има още да се качваме. Поне да се знае, че се качваме по нея, при положение, че вече не бива да я слушаме... Мъжът пред мен се е подготвил. Намества върху главата си това, което стои между него и Бог, вади малка книжка написана на иврид, жена му обляга глава на рамото му, и за момент Осама изчезва. Но само за момент.

Вашингтон Дълес Еърпорт. Няма я националната гвардия. Няма полиция. Минавам митница по-бързо от всякога. На никой не ровят куфарите. Летището не е блокирано.

Приятелката ми е на работа и взимам такси до къщата й. Там е само майка й, дошла преди седмица от България. Вирджиния е зелена, тиха и красива като гробище. За втори път ми се случва да си помисля, че съм си забравила гласа в София. Всичко е толкова непокътнато. Такова каквото беше преди 11ти септември. И от това страхът ми става по-голям, защото то САМО ИЗГЛЕЖДА СЪЩОТО. А новата икона, Осама, седи и на канапето на приятелката ми. Тиха истерия, разплаквам се и не мога да спра дълго време. Дъщеря ми е в Лос Анджелис. Аз съм във Вирджиния. Бях в София, в която Осама също се появи, докато дъщеря ми беше с него в Лос Анджелис. Баба Нели, майката на Лили, моята приятелка, също го познава. Осама с красивите очи.

Цяла нощ говорим. За София, за Америка, за България, за този и онзи, тези и онези, ние и те. Уж много не говорим за това. Но то си стои. Не си отива. Ние и те. Ние, които току-що сме се запознали с Осама, и те, които отдавна го носят в сърцата си като икона на тяхното си собствено православие.

Никога не изпускам самолети, но на следващия ден закъснях и изпуснах полета си. Попитаха ме дали някой, който не познавам нещо ми е давал. Да, Осама. Ама то не се вижда с детектори, то е вътре в мен, и никой не може да прерови душата ми и да извади от там забраненото нещо, което нося.

Около мен няма полиция, няма я националната гвардия, летището е пусто. Сядам на терминала на United. Терминала. Там седим група хора, които изглеждаме същите като тези, които са седяли на Терминала преди нас. Същите като тези, които са седяли на Терминала на 11ти септември. Не сме се променили. Някои се чудят защо летището не е охранявано, те са дошли 2 часа по-рано, защото са смятали, че ще има много проверки. И аз дойдох по-рано, но си изпуснах самолета както никога, защото нося онова, нещото, което Осама ми даде.

It is a big secret, don’t tell anybody. Тайната на мъжът с красивите очи и муджахидински смъртоносен сексапил, мистерията на промяната, която бавно расте във всеки от нас, така както растяха извънземните в телата на космонавтите от екипажа на Sigourney Weaver. Бяха далече от Америка, но космическият кораб беше последна дума на техниката, всички бяха супер-специалисти, и това беше просто една мисия на чужда планета, както много други мисии.

Промяната в мен, промяната в жената срещу мен, не спираща да се усмихва, въпреки, че наоколо нямаше нищо смешно, освен ако не приемем, че Терминалът е адски смешно място.

 Осама е в Лос Анджелис осезателно, защото ТУК ВСИЧКО е блокирано. Това с газовите маски вече сме го минали, пазят срещу прах и газ. Дъщеря ми изпива чаша вино и трескаво ми обяснява, че току-що са учили по психология, че телата и мозъците на хората са устроени за ловуване и живот на малки групи, малки племена, и че от праисторически времена това не се е променило. Значи, мамо, ние не сме устроени да живеем по начина по който живеем и затова се убиваме и винаги ще се убиваме. Това не го знаех. Мислех, че съм еволюирала, мислех, че знам и мога. Мислех, че обществото, държавите, хората, които ги управляват ЗНАЯТ какво да правят с инстинктите на пещерните хора. Но Осама също е учил в Америка, и той знае тези неща най-добре. Затова стои в пещерата и с нежни очи убива тези, които не са от неговото племе.

За първи път в историята на човечеството терорист е толкова известен колкото Бритни Спиърс. Днес започна и Войната. Докато Тони Блеър говореше на същото това човечество бършейки потта от лицето си, Осама беше в къщи на закуска с нас. Искам да кажа, че той закусваше с нас, американските граждани, докато ние седяхме втренчени в телевизорите си, заобиколени от знамената си, не знаещи какво да правим със себе си и с децата си, които рисуват картинки на хора падащи от горящи небостъргачи с врязали се в тях Боинги.

В колонките на списанията за това, което сега е IN пише “терор”, OUT е “бъдещето”.

Historic World Earthquakes

Historic World Earthquakes

http://frognews.bg/news_6174/Zemetresenie_prez_1858_g_v_Sofiia_ostavia_19_djamii_bez_minareta/

честити рош ашана, рамазан байрам И 9 септември

с едно непубликувано текстче от блога ми. защо не съм го публикувала, не знам, но май сега си е все така актуално.

непубликувано в блога: 19-7-08

4 часа следобед 

между две приятни занимания

гневна

яростна

мисъл

глупаци такива

тази америка

която мразите 

така както май не сте мразили и съветския съюз

е америка

която ви даде интернет 

измисли за вас свободата

иначе нямаше да се сетите 

нямаше да ви дойде на ум

да рушите берлински стени

скапани комунизми

и собствения си скапан страх

мразете я

но не ви пожелавам

не си пожелавам

на никому не пожелавам

да рухне

дори при мисълта 

някой лош да ни отнеме само интернет

изпитвам безмерен ужас

в този безметежен

ужасен

американски 

следобед

на безобидни

слънчеви

ужаси

имам. нямам.

фразата на мартин лутър кинг "имам една мечта" е остаряла и наивна. "имам цел" е днешната фраза. дано утрешната да не е: "нямам илюзий".

едвин сугарев ми писа следното:

"Милена, наистина съжалявам за тази публикация, която е пусната по

времето, когато бях в отпуск и бях оставил друг човек да коландри този

сайт. Разбира се, това не Ви пречи да си търсите правата и по съдебен

ред - но все пак не е зле да имате предвид, че не аз, а друг човек е

нейният автор.Разбира се, бих могъл да я махна - но може би по-добре

за Вас би било да напишете опровержение, което се наемам тутакси да

публикувам.

С уважение: Е. Сугарев"

аз пък му отговорих така:

"благодаря за отговора, едвин. естествено, че няма да се занимавам със съдилища, нито пък има нужда да махате този текст. той всъщност се обърна срещу автора си:) няма да се занимавам и с опровержение, само ще препиша в сайта ми писмото ви.

отново благодаря! 

поздрави"

слава богу. по-тъпо ми беше, че сугарев го е пуснал отколкото, че някой си го е написал. 

всичко завърши добре и справедливо.