днес в парка на свободата/борисовата градина. някои неща са неразделни

Abney Park - Herr Drosselmeyer's Doll live at the Edwardian Ball - Steam...

осъдени души 2

wow, днес бях фани хорн за момент. от една тойота излезе изключително добре изглеждащ, висок, тъмнокос, късо подстриган монах-францисканец. погледна ме в очите, погледът му беше вероятно монашески, но ми подейства не монашески, и влезе във францисканския манастир на моята улица. това се случва в софия - ако някой се чуди.

Nouvelle Vague - Master and Servant (Depeche Mode)

LaLaLa (feat. Julie Delpy) Nouvelle Vague

Trailer: Gainsbourg

MGMT electric feel

"животът е сън" казва педро калдерон де ла барка

реален. нереален. зависи от това дали си стъпил здраво с два крака в сънищата си. вчера гледах "генезис" на кристофър ноулън и се почувствах разказана така както никога не бих могла сама да го направя. ноулън е изключително рядката комбинация на гениален сценарист и гениален режисьор. да, холивуд може да създава редки диаманти като матрицата на братята уаховски, които обаче не бяха способни да продължат гения си с нищо по-добро или поне толкова добро колкото "матрицата", а ноулън още с първия си филм "мементо" показа, че мисли "обратно" на всичко явно. неговият батман е най-мрачния, най-болния, най-дълбокия, най-големия. "генезис" е новата "матрица", но по-страшна, защото е в главите ни. рядко ми се е случвало да се идентифицирам толкова плътно с екранни герои, да вървя по лабиринта на сценарната мисъл на автора, да говорят с моите мисли, да се чувствам толкова реално-нереална, колкото филмът казва, че света е, и аз съм напълно съгласна. винаги съм била там - в този сън в сън, в постоянното съмнение, че това, което ми се случва, не ми се случва, а го сънувам, с постоянното убеждение, че привидното е измислено от мен, от подсъзнанието ми, че аз съм създадена от себе си и от никой друг, автор на собственото си безумие и всички участници в него, хора с имена и лица, които не съм сигурна, че са техни, по-скоро те са играчи в някаква игра без правила в която непрекъснато конструираш, велик архитект на безкрайното търсене, лутане, незадоволим създател на пропасти и препядствия за преодоляване, а някъде дълбоко, дълбоко в подсъзнанието, там където е ада от който няма връщане, отново лежи нещо измислено от мен, неслучило се, никога неизживявано, но достатъчно болезнено за да бъде повод да създавам сън след сън в който един живот да се наслагва върху друг докато картината стане нечетима. реалността винаги е под въпрос. никога няма да повярвам, че живея.

това е "моят" "генезис". който не се страхува от себе си, ще се чувства щастлив, че е срещнал уникалната възможност някой да обясни, да разкаже, да облече в поносими за гледане образи и думи дълбокото недоверие към света такъв какъвто е - главно нелеп.

иначе имам въпрос:

откъде се теглят филми? този въпрос ми е противен, защото съм свикнала да плащам за труда на хората докато в българия тази възможност ми е отнета. свикнала съм да гледам много филми, всякакви филми и сега това е възможно единствено чрез кражба. моля някой да ми каже как. с нежелание и неприязън моля. така както смятам, че всяко авторско право Е ПРАВО НА АВТОРА И НА НИКОЙ ДРУГ, окей?

авторът е по-голям от всичко. точка. и не ме интересуват жалбите на тези, които смятат, че може да ти бъркат в джоба, защото си културна ценност. АВТОРЪТ и само той може да прецени какво да дава безплатно, никой не може да решава вместо него в името на културата и на общата лайняна свобода, която отдалече мирише на мързел. на мързел, защото ако искаш да притежаваш нечие чуждо удоволствие, трябва да платиш за него. а за да платиш, трябва да работиш. като не работиш, няма удоволствие. това е простата ми АВТОРСКА и консумираща други АВТОРИ логика.

такаааа.

животът, който сънувам в момента е чудесен. никога не съм живяла по този начин. наистина за пръв път в живота ми се случва да съм сама в софия. без дете, без родители, без никой, в моя си къща, с моето си време, с пълна свобода да правя каквото пожелая. приятно усещане.

градът е измит от дъждовете срещу които нямам абсолютно нищо против, всичко е сочно зелено, храната вкусна, хората ЛЮБЕЗНИ. за пореден път ще кажа, че няма услуга, която да съм поръчала или ползвала да не е изпълнена с абсолютна любезност. дали ще е мтел, кабелния оператор, водопроводчика, продавачите от технополис, магазин фамилия, сергията за зеленчуци или каквото и където и да било - хората са любезни. вероятно помага и това че не ги гледам като кисел дзвер, а и аз съм любезна с тях. дори се усмихват, ако им се усмихнеш. благодаря на бог за двайсетгодишните ми американски тренировки в усмихване. този народ има нужда от курс по усмивки.

стана ми приятно и неприятно, че лапидариумът в докторската градина е направен и поддържан с грант от американското посолство. а иначе американците са гадове, нали? защо васил божков или някой друг баровец с музейна галерия не е "хвърлил на вятъра" няколко хиляди лева за българската история? ама не тази, която стои зад стъклени витрини в личните им имения и от време на време се вади наяве да я разгледат мутантите, а тази, която е в градинката в която си играят децата на простосмъртните. обичам американците и затова, че са си сложили обяснителната плоча само на английски. това заслужаваме тук и сега. тези руини са нашето минало за чието запазване те са платили и със заслужено високомерие са обяснили какво са направили на английски.

хммм, какво друго.... чудни кръчми, готини приятели, панчо щастлив. друго не ми трябва. е, някои други неща ще напиша в текст ЗА ПАРИ. защото АВТОРКАТА не може да раздава себе си само безплатно. трябва да е платежоспособна за да може да си купи билетче за кино в което да види себе си - невярваща в реалността, преминаваща от сън в сън.

*

мда, току що ми казаха, че някъде е написано, че съм моралната убийца на дончо цончев, но на никой няма да направя реклама обяснявайки как и защо. човек трябва да носи отговорност за думите си. аз стоя зад всяка дума, която съм написала. урокът за мен от тази история е, че когато дойде мой ред да напусна съня, ще се постарая да не говоря за необузданата си сексуалност, а да кажа нещо от което ще имат полза следващите поколения. 

*

когато влязох в къщи от летището и отворих прозореца, в стаята влезе клон с джанки. това е най-хубавото посрещане, което човек може да има.

*

приятен ден на всички, които ме четат.

Loveparade 2008 - Moby

Loveparade 2010 Trailer - The Art of Love

r.i.p. the fifteen who died....

мисия лондон!

аре стига с миналото, че нито е симпатично, нито забавно. освен ако не гледаш разговор за пенчо кубадински в мисия лондон. освен това мисия лондон е много смешен и много добре направен. нетипично ритмичен за досегашното българско кино филм в който нищо не е по-дълго отколкото може да понесе зрителя. този зрител, който никога не е ходил на уроци по история нито на киното, нито на изкуството, но си пада по камерън диаз. която е мега звезда въпреки обикновеността си на пръв поглед. 

все пак нищо не е случайно. наречи го талант, господ или изключително добра комуникативност, повечето хора не го притежават. така и този филм. необичайно комуникативен, пълен със схеми, на моменти като ситком, много български, както и небългарски. препоръчвам го на тези, които не гледат записки под възглавката, а отиват в киното за да се смеят.

за пръв път изобразяването на простащина в български филм не ми изглежда просташко, а забавно. юлиян вергов е чудесен, с класа нетипична за...окей няма да влизам в подробности, прекрасен е. лицето му е абсолютно конвертируемо. актьорите са чудесни, митовски е много талантлив пич, алек попов също, изобщо радостно събитие е това. изглеждаме тъпо и провинциално в собствените си очи, но този път има едно леко отстраняване позволяващо и някой друг освен нас да разбере за какво става дума. че сме тъпи, но симпатично смешни най-накрая и ние, не само американците. баси мъката.

отговарям на b.i.t.c.h. тук

защото по някаква причина не мога да коментирам в коментарите. нещо се е скапало.

та:

да, точно това ме вбеси и натъжи - мъжките и женските комплекси.... надявам се, с цялото си сърце се надявам, че младите, 20 годишните няма да имат идея от тези комплекси. разбира се, винаги се появяват нови, но нивото на цивилизованост между мъже и жени в българия е непоносимо на моменти. 

моят приятелски съвет е да не се натоварваш с чужди вини, на който и да са:) сигурна съм, че не се чувстваш емоционален исполин, така че не се оставяй никога никой да те кара да се чувстваш виновна за каквото и да било освен това за което знаеш със сигурност, че си виновна. това е мръсна игра. не казвам, че да съчувстваш на евреите е мръсна игра, а да се чувстваш виновна от името на колективната човешка памет - някой да ти вменява чужда вина за да те контролира. thanks, but no thanks:) 

в този ред на мисли аз определено се чувствам виновна за неща към родителите ми, но не прекалено. с мярка. защото дълбоко вярвам, че тяхната вина е значително по-голяма от моята. глупаво е да се мерят вини, но когато съзнателно или несъзнателно си реагирал като изоставено зверче, което трябва да оцелее, вината ти към тях изчезва изместена от инстинкта за оцеляване. дивото зове, елена. едно от най-ужасните неща, които причинява цивилизацията, е загубата на инстинкта за оцеляване. обичам я, но винаги гледам да не забравям миризмата на кръв. без вина, нито с радост, а с необходимото безразличие на човек свикнал да я има. 

мир на праха на дончо цончев

дано. 

онзи ден е искал да диктува отговор на текста ми за него, мартин радославов е пратил журналистка да го запише, но са го взели в болница. 

щял е да разкаже за приятелството си с баща ми (което не съществуваше в последните години преди баща ми да умре) и как аз някога съм се държала лошо с моя баща. 

за мъртвите или добро или нищо. 

не съм предполагала, че някога ще се озова в битка с човек, който не ми е направил нищо лошо и в процеса на битката той ще умре. искрено съжалявам, че си е отишъл с идеята да разкаже някаква негова версия за нещо опитвайки се да ме уязви. надявам се това да е било резултат от болестта, а не качество/недостатък на характера му. 

не се радвам, че не е жив, но съм благодарна на силата, че не му даде възможност да напише текст, който щеше да е дълбоко несправедлив и неинформиран. 

тъжно е когато човек умира неспокоен и докрай държи последната дума да е негова. последната дума е на смъртта.

така или иначе снощи бях решила, че каквото и да каже няма да му отговарям. 

отново - мир на праха му. равносметките вероятно имат значение само приживе.

кон с дух на магаре

тази снимка на мариана матева от фейсбук албума й за ковачевица напомня, че не можем да очакваме чудеса от българия. не може да я сравняваме със западната цивилизация колкото и определени места от софия да ни заблуждават в обратното. трябва адски бавно и търпеливо, като на магаре, да я ръчкаме в корема за да върви напред. големите очаквания към нея са обречени на големи разочарования.

впрочем това е кон, но е с дух на магаре.

откриване на изложба на денис хопър в гефен

уникално талантлив пич. страхотни снимки, инсталации, картини, всичко. няма нещо в което да не е добър. голям кеф, в гефен към мока. добре че не заминах за да видя тази изложба.

Мачкането на Дора Габе - за Уикенд

В интервю на Валерия Велева един бивш приятел на баща ми, Дончо Цончев, го нарече «най-труден характер». Да, труден беше за себе си и за околните. Не се обърна като палачинка след 10 ноември да плюе по партията, която го беше подкрепяла, нито продължи да й служи в преоблечения й вид. За разлика от много от бившите му приятели, които се метнаха на червеното порше наречено Висш Партиен Съвет. Престанаха да са комунисти превръщайки се във внезапни европейци, елегантни политици с леви убеждения, а най-трудният характер се затвори и остана сам с равносметките си. Когато не си циник по рождение, нито пък си гъвкав достатъчно за да си еднакво ефикасен във всички времена и строеве, най-верния ти приятел е самотата. А тя не води до нищо добро. Доброто произлязло от този безмилостен режим на уединение и самобичуване, за което съм му благодарна, но завинаги тъжна, е че сега нямам от какво да се срамувам. Не станал шут, нито клоун, баща ми тихо и незабелязано бавно се самоуби. Затова когато чета глупостите на хора като Дончо Цончев, които смятат, че имат право да говорят за Бог разказвайки безобразния си живот на велики пичове «мачкали се» дори с Дора, Дора Габе, леко ми идва в повече. Констатацията, че дясно не съществува, а всичко велико е ляво не ме изненадва, тя си е в реда на нещата, както и подмазването на Бойко Борисов. Както и разговорите с Ванга. Както и пълната липса на срам.
Ах, тези разговори с Ванга. Тя имаше особен дар от Силата, но като бедна и необразована селска жена обичаше властта и властта я обичаше. Снабдяваха я с прекалено много информация за да бъде възможно да й се вярва по начина по който в момента Нешка Робева си позволява да я нарича светица. Святостта може да бъде назовавана от хора, които вярват в Бог, а не в митове.
Не съм ходила лично при Ванга, гледала ми е по захарчета, и от дистанцията на времето мога да кажа, че знаеше миналото ми, а бъдещето така и не позна. Майка ми и Невена Тошева, доайенката на документалното кино в България, са сценарист и режисьор на първия някога правен документален филм за Ванга. Преди 2 години 86 годишната Невена свали всички разговори от филма и ги издаде в книга. Така и си остана скептик към ясновидството. Филмът се казва «Феномен». Ванга е феномен по много различни начини. В България хората имат феноменално голяма нужда някой да им чертае бъдещето, да го обяснява с подробности невъзможни за предсказване, защото никой не вярва в нищо повече от «око да види, ръка да пипне». Бяга се от отговорността от сблъсъка с неизвестното, тя изчезва когато е «предсказано». Ванга предлагаше тази услуга - бърза телепортация в «конкретни» бъдещи събития. Такава възможност не съществува. Утре идва като бърза гилотина или паднала в косите ти звезда.
Католиците и протестантите търсеха опора в неспособните да предвидят бъдещето пастори. Пасторите се опитваха да учат хората си на надежда докато  българите имаха един сляп бог с отворена фонтанела на черепа - Ванга. Като истинска селска майка, без никога да е имала деца - децата й бяха обърканите души търсещи отговор и смисъл във вакуума на комунистическото безверие - тя сдъвкваше твърдите залци и им ги слагаше в устата. Така човек може да бъде нахранен, но не и научен на нещо полезно за оцеляването му.
И току от някой вестник някой Голям Интелектуалец вземе че обяви Ванга за светица. В случая Дончо Цончев вижда като светица многострадалната си съпруга. Простащина е да разказваш сексуалните си подвизи от страниците на вестник, който чете жена ти. За съжаление тя не е единствената. Повечето съпруги на «велики» български писатели от соца бяха дресирани на безропотно послушание докато мъжете им изневеряваха с която им падне. Аз самата съм израстнала в подобно семейство без майка ми да се остави да бъде дресирана, и това поведение дълбоко ме отвращава.
Отвращава ме байганьовското биене в гърдите, че мойта женска круша е най-сладката, никой друг не може да я вкусва, но аз ще нахапя възможно най-много круши. Жените на това поколение трябваше да бъдат нещо като сексуални робини за да са Истински и Уважавани Съпруги и Майки, Героини на мазохизма. Уважението означаваше да се мълчи и реве тихо, да се ходи на пръсти и да няма друг избор освен предложеното от великия пич-съпруг. Много жени на големи писатели горчиво си носеха кръста. Явно продължават да си го носят в сивата зона между уважение и унижение дори от страниците на многотиражен вестник четен от цяла България. Още по-отблъскващо е когато жена, главен редактор на медия имаща претенциите да не е жълта, води интервю в което обсъжда личния живот на друга жена. И не само го води, но и изразява възхищение към мъжът говорещ по този начин за Дора Габе. Всеки е свободен да спи с който пожелае, да говори каквото му дойде в изкуфялата тиква, но да се хвали, че се е «мачкал» - забележително аграрно-дивашки израз - с Дора, е дъното. Дъно на всичко. Дора. На първо име. Дорчето. Голяма поетеса, ей, но и страшно парче, как не я начуках да съм баджанак с идола ми Вазов.
Дора Габе е била разкрепостена жена, и двете с Багряна са танцували не един валс с не една власт докато големите български ебачи са се облизвали да се наредят сред класиците благодарение на това, че са спали с жените на всяко време. А на тези жени явно им се е налагало да го правят за да могат да оцелеят. Гадно. Препоръчвам на старите пръчове изживяващи се като класици, да държат езика си зад зъбите, въпреки че разбирам, че само тази «мъжка сила» им е останала. Не я споделяйте публично в името на жените и дъщерите ви, а и не само вашите. Не предавайте на синовете си мъжката си ограниченост и безсърдечие. И престанете да се тръшкате, че българския народ се е опростачил. Вие сте начело на това опростачаване с дивашките си навици и възпитание. Жените ви не са поискали да се спасят от вас, което не ги прави по-малко жертви, но в някакъв смисъл ги прави съучастници в деградацията. Мълчаливо доживейте дните си като жертви на самите себе си без да разпрозстранявате заразата на простащината си. Определено по-мъжко ще е.

Devo Performs "Fresh"

Devo - [I Can't Get No] Satisfaction (Video)

Никога завинаги - за Уикенд

Днес е 4 юли, националния празник на Съединените щати, аз напуснах работата си от 11 години, дома си от 13 години и живота си от 20 години и съм на път за България. Дори и издателят на този вестник каза, че съм луда на което отговорих, че се чувствам прекрасно като такава - проблемът е във вашия телевизор. Тази шега е неразбираема за поколението У, което не може да си представи, че картината от телевизора може да изчезне и от него да се чуе метален глас казващ «Проблемът не е във вашия телевизор». Сложно е да обяснявам какво е да имаш само един телевизионен канал, след което два и предаванията да свършват в полунощ с химна на Народна Република България: «Милааааа Родинооооо, ти си земен рай». Рай, рай, ама през 90та хубавото ми дойде в повече и се озовах в Америка. Е, сега пък този рай ми писна, и се връщам в България където смятам да ми е базовия лагер. 

Всеки пита ужасено «Ама завинаги ли се връщаш???» без да знае, че емигрантът може да бъде завинаги само в душата си. Който е напуснал родината и е преживял ужасяващата несигурност на самотата, след което постепенно се е окопал в някакво ново гнездо създадено от него, знае, че «никога» не може да се върне «завинаги» в родината. Вирусът на свободното движение, чуждите правила на поведение, новият морал, издържливостта на плувец хвърлен в непознати води в които ти се казва «Плувай или се удави», адреналиненият коктейл от страх, смелост, пак страх, удари през пръстите, нокаути, шамари, промъкване между препядствия (по български - не винаги преодоляване, а промъкване, което пак е преодоляване, но «хитро»), те прави най-великия измамник. Този, който измамва себе си в убеждението, че е се е преборил с новата система, тя го е прегърнала и го храни, обаче взимайки си обратно даденото като красив вампир от «Здрач». Да си емигрант е полигамистко занимание. Никога не можеш да живееш само в една държава, да се подчиняваш на едни закони, да следваш една линия на поведение, така както полигамистът никога не може да бъде женен само за една жена.

Връщам се в България не завинаги, а защото имам само един живот и държа да ми е интересно. Тук ми доскуча. Може би Силата ще ме накаже за арогантността, защото напускам добре платена работа, дом на 2 преки от Бевърли Хилс, изобщо един спокоен живот, но ако продължа да го живея, мисля, че ще умра от спокойствие. Спокойствието е като бавно разпрозстраняващи се метастази на злокачествен рак. Затваря те в удобството ти, облича те в хубави дрехи, позволява ти да имаш рекламирани неща от страниците на списанията, прави те сдържан с онази сдържаност на сития, който на гладния не вярва, опазил ме Бог да съм пак гладна, не се оплаквам, но, винаги има едно НО и един страх….

Емигрантът винаги има глад към миналото си, заблуждава се, че може да го ремиксира, да го нахрани с нещата, вещите, понятията, харесванията и дистанциите на вносния си живот. Защото връщайки се в България какво правя точно? Внасям живота си като стока, търгувам със себе си, със спомените ми, надявам се да ги превъзпитам по новите правила на които ме научи Америка. Емигрантът не принадлежи на никой друг освен на децата си, ако ги има, и на себе си. Всичко друго в живота му е метод за оцеляване. Придобито светкавично умение да се нагаждаш към обстоятелствата където и да си.

Напълно американската ми епоха завърши. В момента живея за седмица в къщата на мои приятели, багажът ми е изпратен за България, нямам никакви ангажименти към никой, чувствам се така свободна както винаги съм искала да бъда. Е, не напускам само хубаво, не се притеснявайте. Напускам една огромна част от живота ми в която дистанцията и посвещението на детето ми не ми позволи да отделя необходимото време на родителите ми, а се оказа, че те не са имали време да ме чакат, и си заминаха преди аз да се върна. Тази вина я знае всеки емигрант и тя е нелечима. Но на човек не му се дава повече отколкото може да понесе. А ако му се даде, не знам защо е така….

За развеселяващ финал ще споделя нещо, което никой не може да си представи, че е възможно да се случи в Америка и то в Бевърли Хилс. Магазинът за супер скъпи бижута, който менажирах, се наводни. Протече една стена, която ни дели от кухнята на Four Seasons хотела в който сме наематели. Половината мокет подгизна. Ужким оправиха нещата, но след седмица пак протече. И от там нататък сагата продължава вече 2 години. Обаждала съм се през ден, понякога и всеки ден на поддръжката на хотела. В повечето случаи обажданията ми бяха игнорирани, мокетът леко джвакаше, а във витрините над него продавахме бижута за милиони. В продължение на 11 години бях ежедневно материално отговорна за стока на стойност над 6-7 милиона долара. Клиентите ни се правеха, че не забелязват гадостта на която стъпваха. Управата на хотела обещаваше, че ще оправи теча веднъж завинаги и ще смени мокета. Течът се появява, замазват го някак, изчезва и пак се появява. Мокетът не е сменен, изглежда отвратително, мирише на плесен, и изобщо човек не може да си представи, че това се случва в сърцето на Бевърли Хилс, в четиризвезден хотел като Бевърли Уилшър на Родео Драйв. Но всичко е възможно. Щом и тук вече се държат като българи, може би българите са започнали да се държат като американци. Я да проверя. Шегувам се, разбира се. Всяко място има своите добри и лоши страни и навсякъде трябва да се правят компромиси, това е най-големия емигрантски урок. Затова докато човек е относително млад, трябва да си поставя нови цели и да си търси нови компромиси. Иначе е ебаси скуката. Бъди най-запаления зрител на собственото си риалити шоу, защото докато се обърнеш и повредата ще се окаже в плазмения ти телевизор. Никога завинаги може да бъде опровергано само от смъртта.

Capri Fischer

Air - Venus

"блажени са гъвкавите, защото никога няма да бъдат изкривени до неузнаваемост" - неизвестен автор

опитвам се да разбирам вселената, понякога успешно, но в повечето случаи се чувствам като червей, който го режат на парченца и той става безброй все по-малки червеи докато един ден напълно ще изчезне. 

още съм тук, чакам документ показващ, че притежавам колата си, който....просто не ми се обяснява какъв идиотизъм ги мачка в тукашния кат. ако мислите, че нещо е различно, НЕ Е!!! дори не ми се обяснява в каква параграф 22 ситуация съм. интересното е, че домът ми не ми липсва. напуснах къщата си на 1 юли и все едно, че никога не съм живяла в нея. нито ми е мъчно, нито ми липсва, нито ми пука. трудното беше докато се опаковах. мислех, че ще полудея. количеството ХАРТИЯ под формата на книги, мои и на радина, както и нейни рисунки, както и текстове, мои и нейни, стихове, мисли, пиянски откровения, напушени глупости, които можеш да разбереш само ако изпушиш една трева, кълба разплитащи се от главите ни с които си играем като малки, тъпи котенца, а като порастнем трябва да ги разплитаме.... и тогава идва трудното. не напускането на дома, а какафонията на миналото. но пък е толкова интересно да видиш себе си, понякога се засрамваш от глупости, от слабост, от наивност, от липса на център, фокус, преценка, от ужасните си грешки, а понякога ти става адски гот, че все пак в главата ти има мозък, а не шкембе чорба. 

къщите нямат значение. през 90та така напуснах дома си в бг, върнах се за 2 седмици в него през 93та, и повече не го видях. но това е друга история. за него не само нямам в душата си грам носталгия, но може да се каже, че изпитвам дълбока неприязън. омраза е силна дума. не мразя нищо освен мляко с ориз и банани, което не означава, че нямам пориви за анихилация на личности и събития. това не е омраза, а боен дух:) 

чакайки шибания документ с котарака панчо живеем в една стая с две мои любими момиченца - лили и елена - на 9 и 13 години. единият ми куфар за българия си седи в багажника на колата, която не мога да продам заради забавянето на документа за собственост, а другият е пред вратата на стаята. чакат да тръгнем. панчо беше супер ошашавен, горкият, кри се под една маса два дни и нищо не хапна. а аз като разгледах тялото си, установих, че цялата съм в синини и зеленини. голям бой с бита падна. изнесох от къщи огромно количество боклук, т.е. вещи, книги и дрехи, които никой не пожела да вземе. напълних с тях един контейнер колкото 4 боклучийски софийски улични контейнера.... ад някакъв. извън боклука, опаковах 25 кашона за бг. въпреки ,че това е нищо в сравнение с повечето хора, които местят живота си в различна държава, все пак ми се вижда отвратително много. обаче пък разбрах за пореден път колко съм силна физически, кефи:)

и ето ме, без дом в америка, с котка, кола и два куфара. никога не съм се чувствала тук като турист, а сега съм и ми харесва. разбира се, има огромно значение, че живея при мои любими приятели - катерина, която ми е като сестра, и косьо, мъжа й. супер пичове са, няма напрежение, втори планове, нито задръжки. така най-обичам. пазаруваме си разни дивотии от корейските пазари и си правим чудни вечери на двора. не мога да се оплача от живота, въпреки, че не ми е толкова подреден колкото планирах да бъде. плановете са за това - за да не стават, а да се разгръщат някакви други, неподозирани варианти, да се пишат нови сценарии, неочаквани обрати да правят сюжета в крайна сметка по-интересен. 

както радина запечата един надпис на снимка от ню йорк - "блажени са гъвкавите, защото никога няма да бъдат изкривени до неузнаваемост". кой ли е авторът на тази мисъл?

абе животът е супер интересен, ако не му се даваш. дадеш ли му се, ще те прегази като тир. затова е най-добре да повярваи, че си бог в собствената си вселена, който отговаря само на една по-висша сила - Силата:) всичко останало е проблем на негъвкавите:))

гъзарията е минало

прекалено достъпна и разбираема за прекалено много хора, прекалено бърза информация, светкавично засищане, още по-бърз нов глад. добър кокаин за масите няма.

ама адски ме дразни когато

ми кажат, че не могат да намерят нито една моя книга никъде!!! и това ми се случва прекалено често! защо??? издатели, къде са ми книгите??? ако са свършили, моля ви кажете.... 

сама ли да се чета???
и освен това много мразя като цитират мои изречения или заглавия да не ми слагат името. баси скръндзите завистливи. 

красавицата Е звяра

http://jenatadnes.com/bg/rubrics/47-rubs/294-articles.html

просторът в душата понякога се казва празнота

може би преди 10 години, не помня точно, чочо попйорданов с нло гостуваха тук и ето ни тримата с боги. само не знам защо с боги гледаме така безмилостно, а чочо невинен и учуден.
розовата рокличка е била на майка ми като бебе, после я използвах за рокля на куклите ми, след което радина пък я използва за нейните. сега си я връщам в българия и я пазя за децата на радина - ако има момиченце:)
до роклята са едни убийствени обувчици на радина подарък от дядо й въло. много тропаше с тях из къщи. и тях никога няма да изхвърля.
ето такива неща съм носила със себе си в америка, да ми се чудиш на акъла, но пък така се създава памет. ако всичко се хвърля след като си го употребил, със сигурност къщата ще ти е по-просторна, а в душата ти просторът ще се казва празнота.