Европейска Турция? - текст за Уикенд

**** извинявам се на читателите ми за използването на думата deployment в напечатания във вестника текст. докато го писах търсех най-точния превод и съм забравила да я сменя с българска, а и редакторите са я пропуснали. в случая означава "разполагане на американската армия в Ирак".

Миналата седмица г-н Иван Костов направи изказване, че трябва да има референдум за евентуалното членство на Турция в Европейския съюз. Дебатите на маса и във фейсбук по темата са разгорещени. В България има горещи привърженици на идеята за модерна Турция като наша съседка, както и горещи опоненти на възможността Турция наистина да се превърна в модерна европейска държава. Горещите разговори не водят до хладнокръвно обмислени заключения. И изобщо за да могат да се направят такива, би било добре всяка горещо участваща в спор страна да е запозната с историята на защитавания от нея казус. А никой от нас реално не е в час извън това, което знаем от учебниците или родовата си памет като нация през петте века отоманско влияние, присъствие, гостуване, чай в пет часа, или както искат да бъде наречено робството от пишещите нова българска история. Моят прадядо-търговец е бил убит от турците, по-точно обезглавен, защото е снабдявал македонските комити с оръжие. Да, разбира се, реално никога не сме били роби и е малка подробност, че преди Освобождението в християнска София е имало между 50 и 84 джамии. Няма да спорим за смисъла на думата «робство», защото всеки интелигентен човек знае, че тя може да бъде и метафорична.

През 1915 при разпада на Отоманската империя, турската войска безмилостно избива 1 милион и половина арменци мъже, жени и деца. Целта е пълната ликвидация на арменското население на територията й. Свидетели на кланетата са стотици американски мисионери. На модерен език създаден след еврейския холокост, това се нарича геноцид. През 2008 година в предизборната си кампания Обама каза, че «Арменският геноцид не е лично мнение или гледна точка, а широко известен факт». Две години по-късно под заплахата да бъдат закрити американските бази в Турция, думата «геноцид» изчезна от речника му. И все пак тази пролет американският конгрес мина резолюция - само с един глас - в която турският геноцид над арменците беше признат като такъв. От това последва временното изтегляне на турския посланник от Вашингтон.

Първата част на «Моята борба» на Адолф Хитлер е посветена на Лудвиг Максимилиан Ървин фон Шьобнер-Рихтер, близък съратник на Хитлер и един от първите идеолози на нацизма. Рихтер е бил вице-консул в Ерзурум от където започва арменският геноцид и в бележките му на пряк свидетел на случващото се пише: «Практически всички арменци бяха екстерминирани». Това е първият документиран случай в Европа на целенасочен геноцид над етнос. Видяното от немският вице-консул е вероятно е дало някои идеи на Хитлер как да постъпи с евреите. Ако навремето геноцида над арменците е бил осъден от съюзниците в първата световна война, може би холокоста над евреите нямаше да се случи. Обаче и до този момент Турция гневно отхвърля каквито и да било алюзии за холокост над арменското й население.

Правителството на Ердоган осъществява бързи и решителни реформи с амбицията Турция да бъде приета в Европейския съюз през 2013. Тази пролет министърът на европейските работи Егемен Багис дава интервю за Шпигел. Ето част от него:

Въпрос: Какви са опциите ви, ако в крайна сметка Америка признае геноцида? Ще затворите базата в Инджирлик? Ще напуснете НАТО?

Багис: Ще оставя отговора на въображението на четящия. Но позволете ми да припомня: 70 процента от логистичната подкрепа на иркаския deployment минава през Инкирилик.»

По-нататък Шпигел отбелязва, че се забелязват знаци на растяща ислямизация на Турция - ресторанти губят разрешения за продажба на алкохол, млади хора са преследвани за това, че се държат за ръце на публични места, дори министърът на семейството Алие Каваф определя хомосексуалността като «заболяване». Министър Багис отговаря, че Турция не става по-консервативна, а просто консервативните сили са по-забележими днес отколкото досега.

През 80те години Шимон Перес прави изказване за арменския геноцид, което ако беше направено от който и да било човек където и да било по света на тема еврейския холокост, то той би бил изпратен в затвора. Той казва: «Това, което се е случило с арменците е трагедия, но не геноцид». Израел обявява, че Перес е «неправилно цитиран». Абсолютно правилен цитат би бил ако се каже, че Турция не признава, че в Судан и по-точно в Дарфур се извършва геноцид и са изклани стотици хиляди африканци от арабските племена. И като сме тръгнали да изброяваме кое може да е наречено геноцид и кое не, трябва да се спомене и избиването на близо 1 милион тутси в Руанда. То няма нищо общо с Турция, просто е част от човешката селективност кои жестокости са жестокости и кои не. 
Има особена селективност в това кое може да бъде наречено геноцид и кой геноцид може да бъде оспорван. Когато става дума за африканци, тоест хора от не «втора«, а «трета ръка», някъде на онзи край на света, те стават по-малко хора и съответно, геноцидът над тях е по-малко геноцид отколкото примерно холокоста. Но така или иначе нито Перес, нито Ердоган, нито който и да било световен лидер биха били подведени под отговорност за отричане на геноцид над етнос, дори и този етнос да е под носа ни както примерно арменския. Разбира се, ако се върнем по-сериозно назад в историята, ще се наложи испанците да се извинят на цяла Латинска Америка, а англичаните превърнали се в американци, ще трябва да признаят за геноцид извършеното от тях над индианците. Човешката жестокост в името на благоденствието на определен етнос, нация или религия, е безгранична. Обаче това, което интересува Европа е дали Турция е сериозен кандидат да бъде част от европейската цивилизация в която владеят строги анти-дискриминационни правила. Погледнато от гледната точка на Турция отричаща избиването на милион и половина арменци, едва ли. А от наша, българска гледна точка, колкото и да сме националисти, е по-добре Турция да е член на ЕС. Все пак по този начин може и да бъде предотвратено опасното и за нас ислямизиране на съседката ни.

В интервюто за Шпигел министър Багис казва и следното: «Вярвайте ми, един ден Европа ще трябва да се моли на турското общество членството й да бъде подкрепено. Европа има много проблеми. Кажете ми, примерно, как Европейския съюз смята да се справи с енергийната си криза без турска помощ? Голяма част от бъдещите източници на енергия минава през Турция. И кажете ми как ще разрешите растящите си демографски и икономически проблеми? Средната възраст в Европа е 40 години, а в Турция 28. Откъде ще намерите работна ръка? И кой според вас ще ви плаща пенсиите?».

В момента Германия за пръв път - каква недалновидност - за пръв път създава училища за имами на немска територия. Нуждите са растящи, имами в Германия не се обучават до момента, а са изпращани от Турция. Обикновено те са хора чийто крак не е стъпвал извън малките градчета, които населяват, тепърва трябва да учат немски и да обучават в мюсюлманската вяра новородените немски турци. Тотално разминаване в културите, което в никакъв случай не е в полза на Германия, нито на Европа. А България трябва да се учи от грешките на големите и много да внимава кой, от къде и с чий финанси зад гърба си идва да проповядва в българските джамии.

Накратко - вместо да се водят разгорещени безсмислени спорове дали Турция трябва да е член на ЕС или не, би било добре всеки български гражданин да бъде добре запознат освен със старата и с новата турска история. Тази, която се е случила и ще се случва все повече около нас, защото когато министър Багис пита кой според нас ще ни плаща пенсиите, ние нямаме реалистичен отговор, а можем да тропаме по масата за някакво си жалко в сравнение с арменския геноцид баташко клане. А няма нищо по-хубаво от това да си пием чая със съседите, но с уговорката, че ако ни се пие ракия, никой никога няма да се опитва да ни налага чай.