Би трябвало да пиша нещо съвсем друго - пиеса, сценарий, роман, нещо което да ме приближава до решаване на икономическите реалности, но и днес не е ден за живота такъв какъвто е. Занимава ми се с живота такъв, какъвто не е. Скандален и опасен. Скандалът не е голо тяло, свръхмлада любовница или любовник, нито дори поредната порно-война. С интернет войните станаха достъпни като човешката анатомия. Кадрите с трупове, взривове и пожари са точно толкова невъзмутителни, колкото милионите клипове на човешки органи в действие в Youporn. Да, за тези, които още не са светнати, има и Юпорн. Един тевтонски изглеждащ чех в мъжка менопауза, сваляйки ме държеше да ми покаже някакво рускинче, което наистина беше скандално изящно и красиво. Сложено пред огледало, идеалното му дупенце се отразяваше перфектно, а сутиенът беше махнат с такава грация и съвършенство на жеста, че си казах, «Тая е гимнастичка или балерина». И не поведението й беше скандално, а това, че подобно същество се беше озовало пред камерата на мръсен стар мъж, а от там в Юпорн. И все пак това не е скандал, а ежедневие. Не мен ми се мисли за други неща - инакви, разбъркани, некоректни политически и морално, извън закона, тайни и осъдителни. Невидимия секс. Свободата да хванеш ортолан, да го удавиш в Арманяк и да схрускаш крехкото му телце в търсене на перфектната свобода. Тази, която не се подчинява на норми, а яде малки екологично защитени птички. Какъв е смисълът на екшъна, ако всички герои са добри и усмихнати вегетарианци?
В интернет открих, че ортоланът бил градинска овесарка. «Градинска овесарка» звучи твърде плебейски, затова ще наричам ортоланът ортолан. Злощастната му съдба е сътворена от французите, които са го избрали да бъде жертва на възхитителен по своята жестокост ритуал. В отделни случаи жестокостта може да бъде сексуално красива и мъчително привлекателна. Но да не се отплесвам в това минно поле, а да продължа разказа за тази конкретна жестокост в която сексът е в мисленето.
Големите лоши французи в чиято страна ловът на ортолани вече е забранен поради варварското отношение към тях, хващат птичето и го затварят в камера обскура. Там първо го угояват, после снимат духа му, и чак тогава го изяждат. Духът на ортолана пърха между истината и лъжата, между доброто и злото, между светлото и тъмното, между шамарите на постмодернизма и вечния стремеж да си продаваем, докато светът е зает с поредната политически коректна юдео-християнска война. Метафорично и метафизично казано, това е съдбата на ортолана и тя е близка с човешката. Фактологически нещата се случват малко по различно, но със същия резултат. Ортоланът бива затворен в тъмна кутия в която в продължение на дни е угояван с подбрани семена докато увеличи два пъти телесната си маса. Това, което е истински впечатляващо не е актът по изяждане на птичето, а начина му на умъртвяване. Избира се най-отлежалия възможен арманяк, сипва се достатъчно голямо количество и ортоланът бива удавен в изящното питие. Тук трябва да споменем, че подходящ за удавянето на ортолан е «Арманяк Дьо Монтал» произведен през 1904 г. Цената му е 2000 долара бутилката. А защо трябва да бъде удавен, а не заклан, или пък защо да не му се откъсне главата, наивно бихте попитали вие? Може и с чук да се смаже дори. Защото в опитите си да се спаси от удавяне, ортоланът се нагълтва с течност така, че дробчетата му се изпълват с арманяк. Цялото му крехко телце се напоява с дъха на еликсира прекарал повече от сто години в перфектната бъчва в областта Гасконь в южно-западна Франция. Смъртта му е пътешествие на вкуса ненадминато по мистериозната си и същевременно отблъскваща елегантност. Отблъскваща, но не за всички и не достатъчно. Знаейки, че е безнадеждно болен, Франсоа Митеран поръчва за предсмъртно ястие да му се приготви ортолан. Обсесивно впит в живота и секса си, Митеран е известен с това, че ежедневно е изяждал огромно количество стриди. За френския президент ортоланът е бил единствения допустим мост между бреговете на секса и смъртта. След това ястие спира да поема храна в очакване на края. Слава богу, че в този момент не е имал пристъп на повръщане. Би било трагично да издрайфаш последния деликатес в живота ти.
След като е угоен и удавен, ортоланът бива оскубан и изпечен на висока температура в собствената си мазнина без никакви добавки. Дали от страх от Бог или от Министерство на околната среда, или от желание да изпитат върховното удоволствие от вкуса на недопустимото, тези, които предприемат тази смела, отвратителна, и впечатляващо философска крачка, покриват главата си с кърпа и така забулени изяждат малката удавена птичка. Дробчетата й пълни с кадифен алкохол се разтварят в устата, крехките костички се чупят хрускаво, сърцето и всички вътрешности на ортолана се смесват в перфектна комбинация от изключително кратък миг на върховно удоволствие на сетивата със съзнанието за жертвоприношение. Смъртта е вкусна, сочна, ароматна и опияняваща. Ядящият ортолан извършва дзен действие, което е до такава степен обслужващо личното, че се превръща в метафора за човешкия живот. След което за да задържи вечността в себе си, повече никога не ходи до тоалетната.
Но всичко минаващо границите на приличието на което са способни повечето хора, е опасно за обществото. То държи да живее в презервативи с изтекла годност. А опасното за обществото понякога е обидно елементарно. Моралните предели стават твърде гъвкави и натоварени с подтекст за да може да се толерира яденето на ортолан, и то е забранено със закон във Франция. Глобата за ловците на птичките е над 6000 евро. Но това не означава, че вече няма как да вкусиш смърт, грях и рай на едно място. Винаги ще има ресторанти, които тайно ще сервират ортолани за радост на изследващите крайните райони на морала. Тези предели, където жестокото и красивото съжителстват в перфектна симбиоза, може би непоносима за болшинството, но незабравима за тези, които са склонни да поемат рискове в представите си за света. Като не бива все пак да забравяме и, че някои от тях са масови убийци.
