"Финал по Холивудски"

мое интервю с Мариана Димитрова за списание Едно от септември 2003 г.
http://zine.edno.bg/showissue.php?issueid=17

Мариана има рожден ден

в България вече е 28 май, денят в който е родена Мариана Димитрова. през 2005 година, няколко дни след рождения си ден, Мариана се отказа да прибавя повече години към живота си. сега щеше да стане на 55, а аз, като всичките й приятели, нямаше на този ден да се чувствам тъпо, тъжно, гневно и някак безмислено.
гневът в мен намаля и отстъпи пред тъжно примирение, но никога няма напълно да изчезне. имала съм и по-близки приятелки от нея, но тя беше една от най-слънчевите. една от тези за които никога, никога, никога не може да ти мине през ум, че ще се самоубие. и затова самоубийството й е в пъти по-плашещо отколкото това на някой друг, не толкова вярващ в доброто, в позитивното, в светлото. винаги ще ме е страх мислейки за нея. винаги ще ме боли затова, че нямах средства с които да й помогна - моята обич не беше достатъчна.
винаги ще я жаля с най-голямата си жал не само защото историята й е трагична по принцип, но защото това е трагичната история на една майка, на една жена, и на една актриса. и на нито една от трите й беше спестено каквото и да било.
съдбата й даваше с необичайна щедрост, докато в един момент не реши да започне да взима от нея с не по-малка жестокост. и дойде момента в който Мариана остана съвършено сама. изоставена от всички на които държеше. аз съм свидетел на безграничната й самота на която не можах да помогна. знам, че казвайки това срещу мен ще скочат различни хора, но не ме интересува. това е, което съм видяла, чула и разбрала от нея. Мариана беше последния човек, който заслужаваше да завърши живота си по този начин - тотално лишена от обич. тя живееше за да обича и да бъде обичана.

Таткото на Момичето - текст за брой май/юни на Жената днес

Никога не съм била момичето на татко, защото баща ми беше от тези мъже, които не знаят какво да правят с децата. По принцип не беше от най-разговорливите хора, а с дете съвсем не знаеше как да разговаря. Тоест той нямаше средства с които да разбере коя е дъщеря му. Подобни мъже не трябва да бъдат насилвани да бъдат родители, въпреки, че често жените побеждават, и впоследствие тази победа им излиза през носа.

Татко винаги си сдържаше емоциите и държеше фасада на “строг, но крайно справедлив”. Освен това имаше един голям проблем - не можеше да понася детски плач. Това го разстройваше до толкова, че сега се замислям какви ли психологически проблеми от детството са го мъчили за да има такава непоносимост към нещо толкова обичайно. Беше много амбициозен мъж харесван от жените за ужас на майка ми с която имаха ненужно дълъг 20 годишен брак. И двамата излязоха от брака си с дълбоки рани, които до смъртта им не се излекуваха. Кой беше виновен? И двамата, въпреки че понеже бях момиче, майка ми беше успяла да ме убеди, че баща ми е гаден тип. След като тя умря, защото докато беше жива просто нямаше как да стане, се сближих с него така, както всъщност трябваше да бъде винаги. И слава богу, че се случи - по-добре късно отколкото никога, защото иначе цял живот щях да влача със себе си горчивината на майка ми. В последните години от живота му видях, че баща ми беше станал по-добър и справедлив - вероятно поради остаряването му. Вдъхваше респект граничещ със страх. Когато беше млад го чувствах чужд въпреки огромните букети с поне по 50 червени рози, които задължително получавах на всеки рожден ден от момента в който станах голямо момиче. Въпреки подаръците, въпреки всичко, което ми купуваше или правеше за мен. Мисля, че той просто не можеше да общува с жени. Идеята му за общуване беше, че ако жената или дъщерята са задоволени материално, те всъщност получават внимание, което съвсем не е вярно. Парите и вниманието нямат нищо общо и никак не си пречат взаимно. Истината е, че той се “откупваше” заради неспособността си да комуникира пълноценно. Иначе беше либерален, въпреки, че когато се улеех, а аз се уливах пречесто, ставаха яки скандали. Когато ми беше ядосан, се затваряше и не ми говореше с дни. Разминавахме се из къщи като призраци. Аз пък си отмъщавах с още и още и още. Той пък ставаше все по-отдалечен и по-отдалечен и по-отдалечен. Колкото повече пораствах, толкова по-малко ми пукаше за реакциите му, въпреки, че го обичах. Изключително ме дразнеха взаимотношенията на родителите ми. Беше ми мъчно и същевременно не можех да понасям лицемерието на брака им. Не можеха да се понасят до смъртта им. Сега знам, че това е било някаква идиотска форма на любов на която искрено съчувствам.

Баща ми нямаше много поводи да вярва в мен. Каквото можах, направих за да загубя доверието му като всъщност не знаех, че някога съм го имала. Въпреки, че когато бях на 16 години и разбра, че пуша, започна да ми купува скъпи цигари за да не се тровя с боклуци. Горкият, не се и опита да разбере, че аз съм като едни червен кмер в къщи. Намирах най-болезнените тактики от джунглата за да нанасям удари на врага в лицето на двамата лицемери - майка ми и баща ми. Майка ми се тръшкаше, а баща ми бягаше. Гледахме да се прибираме в часове в които няма да се засечем. Изключваха ме от тук, от там, и той получаваше сърдечни кризи. Което не ме смили ни най-малко. Пак ще повторя, че ми беше жал за него, за майка ми, за мен, но желанието да се разкарат от живота ми беше по-силно от всичко. И най-накрая той направи едно безмилостно предателство към мен, което слава богу, много години по-късно успях да му простя. Няма как да разкажа за това в 2 страници, така че ще пропусна разказа за това какво направи, но беше истински жесток. С годините не му останах длъжна. А с още повече години, той остаря, разбра и се покая. И писането ни сближи. Баща ми видя в мен себе си, и това го накара да успее да разбере малко повече коя съм. Както и обратното, съзнанието за наследения от него писателски ген ме обърна към него с други очи. Родителят беше останал в миналото като един млад и силно объркан мъж, и беше отстъпил място на бащата, който винаги бях искала да имам - този, който непрекъснато повтаря “обичам те, ти си ми най-скъпото”. Разбира се, докато стигне до мен трябваше да изчакам да спре да казва на разни истински безсмислени жени в живота му “обичам те, ти си ми най-скъпото”, но кой ли не е бил тъп поне за малко? В последните му години обиколихме Странджа, прекарахме заедно дни и нощи изпълнени с обич и благодарност един към друг, които ни сближиха по правилния начин. И изведнъж на смъртното му легло, в не особено адекватно състояние, баща ми ми заяви: “Не харесвам това, което пишеш.”

В други времена и при други обстоятелства, тези думи от баща ми щяха да ме съсипят, да ме извадят от равновесие, да ме накарат да се усъмня дълбоко и невъзвратимо в себе си, но това не се случи. Аз съм дъщерята на Дико Фучеджиев. Дето се вика избягах чак в Америка за да се отърва от името си, да не бъда обвинявана, че дължа всичко на него, да не ми завиждат, да не ме мразят, и направих обратен завой, защото разбрах, че това име, тези гени, тази семейна история, са всичко, което съм. Плюс едно доста категорично себе се. Станах “АЗ” без да ме интересува кой какво мисли за семейството ми. Животът ми е минал в някаква степен на известност покрай това име, така ще бъде и занапред, но вече с акцент на това, че името е мое, защото повечето от младите ми читатели нямат идея кой е баща ми. Новото ми себе си изградено отчасти като наказателна акция чрез “бягство” от България, ме направи победител. Победител над много от страховете ми, над много от хорските манипулации, над много от съмненията ми, победител над баща ми. Това ново “АЗ” ме накара след думите на умиращия ми баща да го погледна с обич и снизхождение и да му кажа на ум: “Сори, татко, но има неща, които не разбираш”. Той почина, а аз го изпратих с огромна благодарност за обичта и щедростта, както и всички трудности, които взаимно си създадохме. Те ми дадоха стръв за живот, инстинкт за оцеляване, проницателност и дълбоко разбиране на повечето човешки слабости, които не заменям за нищо. Не бях “момичето на татко”, но го накарах да стане това, което исках - “таткото на Момичето”.

"отварям - НИНДЖА."

аз съм напълно и категорично абстрахирана.

всенароден секс с човек от народа - 4-17-07

отново е време за този мой текст отпреди 2 години. след 2 години ще го пусна пак.

всенароден секс с човек от народа

През 1981 г. документалният режисьор Христо Ковачев прави филм наречен "Човек от народа". В един епизод главния герой на филма пиел коняк и на шега питал подчинените си другари дали ще му носят цигари в затвора. Човекът от народа или е имал далечни предчувствия (без въобще да го подозираме в гузна съвест), че нещо подобно би могло да му се случи, или това е било просто проява на този прословут, брилянтен правешки хумор. “ХА-ХА-ХА!”
Нямам представа кои от другарите му са му "носили цигари", но е твърде вероятно по-скоро те да са били заети с изграждането на капитализма и демокрацията в България и не са имали време да се занимават с лузъри (пр. бити карти, ХА-ХА-ХА).
На снимка от периода на финалния Тодор Живков когато той вече е само едно сенилно весело, гузно и безобидно старче, зад него стои неочаквания му наследник. Неочакван за себе си, неочакван за историята, неочакван като всяко нещо, което трябва да се очаква в положение на безизходица. Стърчи зад изветрелия бащица и гледа със същия непоколебим, тежък, силен, могъщ, секси поглед така както гледа от снимките от учредяването на ГЕРБ 25 години по-късно.

Без съмнение Той е новия човек от народа. Народът Го обича и усеща лек мазохистичен гъдел от визуалния си досег с полегатите, леко издадени черти на перфектно мъжката Му долна челюст. В слабините на народа полазват приятни тръпки когато Го видят в местното читалище да влиза облечен в анцуг, защото виждат себе си. "Мислете за мен като за анцуг" е внушението - следвайки философията на дъщерята на бившия работодател на новия любимец на всички европейски демокрации. А ако анцугът е паролата, то почти бръснатата глава е confirm password (потвърждение на паролата) за безпрепядствено влизане в душата на българския народ.
Когато този мутренски барок претворен от Бога във формата на политик казва на поданиците си, или ако думата “поданици” е прекалено груба за ушите на потъналите в еротичен транс, когато Той казва на членовете на партията Му, че предложенията Му не подлежат на обсъждане, той, народът, зажаднял, да не кажем направо загорял за тоталитарна ласка, за пореден път въздъхва колективна въздишка на облегчение от приятната безцеремонност на "неговия" човек. Защото безцеремонността за българите е като квадратен вибратор. Хем го желаят, хем ги е страх, че докато получават оргазъм, вибраторът ще източи неизчислими количества ток в посока банкови сметки на компании-фантоми. А те ще са винаги изненадани девственици.
От нахалния му поглед и духовна надървеност с която Той твърдо обладава подмокрилите се поданици, в ушите им писват не сто, а милиони гайди, самите те надути от Него до пръсване. Защото Той знае как да свири на тях. Той е по-прост, но по-мощен от Костов и Сакскобурготски взети заедно, съединени в една обща картина на всенародна разлюбеност. Нищо, че и те взети един по един бяха "първите" на този жаден за любов народ. Нищо, че той старателно се самозашива и тутакси забравя, че секс не винаги е равно на обич, а понякога и боли. Да не кажем често, когато става дума за много временни партньори нежелаещи да се ангажират с дащния народ. А той, горкият, хем не може да си събере краката, хем е отчаян като прекалено често изнасилвана курва, хем в душата му плаче някаква тъжна романтика:
"Нямъ льи най-сетни някуй дъ мъ убичъ тъквъз кват съм?"
Е, може би най-после има. Може би народът най-после си е намерил....принца. Да не му отричаме правото на радост докато мълчи по време на инструктаж. Няма пълно щастие, си казват и крайпътните проститутки след ден в който са изкарали някое "еуро" без прекалено много бой. И са прави.

А от някъде от отвъдното се чува един до болка познат смях: “ХА-ХА-ХА!"

Posted by Милена Фучеджиева at 12:55 PM