Татко винаги си сдържаше емоциите и държеше фасада на “строг, но крайно справедлив”. Освен това имаше един голям проблем - не можеше да понася детски плач. Това го разстройваше до толкова, че сега се замислям какви ли психологически проблеми от детството са го мъчили за да има такава непоносимост към нещо толкова обичайно. Беше много амбициозен мъж харесван от жените за ужас на майка ми с която имаха ненужно дълъг 20 годишен брак. И двамата излязоха от брака си с дълбоки рани, които до смъртта им не се излекуваха. Кой беше виновен? И двамата, въпреки че понеже бях момиче, майка ми беше успяла да ме убеди, че баща ми е гаден тип. След като тя умря, защото докато беше жива просто нямаше как да стане, се сближих с него така, както всъщност трябваше да бъде винаги. И слава богу, че се случи - по-добре късно отколкото никога, защото иначе цял живот щях да влача със себе си горчивината на майка ми. В последните години от живота му видях, че баща ми беше станал по-добър и справедлив - вероятно поради остаряването му. Вдъхваше респект граничещ със страх. Когато беше млад го чувствах чужд въпреки огромните букети с поне по 50 червени рози, които задължително получавах на всеки рожден ден от момента в който станах голямо момиче. Въпреки подаръците, въпреки всичко, което ми купуваше или правеше за мен. Мисля, че той просто не можеше да общува с жени. Идеята му за общуване беше, че ако жената или дъщерята са задоволени материално, те всъщност получават внимание, което съвсем не е вярно. Парите и вниманието нямат нищо общо и никак не си пречат взаимно. Истината е, че той се “откупваше” заради неспособността си да комуникира пълноценно. Иначе беше либерален, въпреки, че когато се улеех, а аз се уливах пречесто, ставаха яки скандали. Когато ми беше ядосан, се затваряше и не ми говореше с дни. Разминавахме се из къщи като призраци. Аз пък си отмъщавах с още и още и още. Той пък ставаше все по-отдалечен и по-отдалечен и по-отдалечен. Колкото повече пораствах, толкова по-малко ми пукаше за реакциите му, въпреки, че го обичах. Изключително ме дразнеха взаимотношенията на родителите ми. Беше ми мъчно и същевременно не можех да понасям лицемерието на брака им. Не можеха да се понасят до смъртта им. Сега знам, че това е било някаква идиотска форма на любов на която искрено съчувствам.
Баща ми нямаше много поводи да вярва в мен. Каквото можах, направих за да загубя доверието му като всъщност не знаех, че някога съм го имала. Въпреки, че когато бях на 16 години и разбра, че пуша, започна да ми купува скъпи цигари за да не се тровя с боклуци. Горкият, не се и опита да разбере, че аз съм като едни червен кмер в къщи. Намирах най-болезнените тактики от джунглата за да нанасям удари на врага в лицето на двамата лицемери - майка ми и баща ми. Майка ми се тръшкаше, а баща ми бягаше. Гледахме да се прибираме в часове в които няма да се засечем. Изключваха ме от тук, от там, и той получаваше сърдечни кризи. Което не ме смили ни най-малко. Пак ще повторя, че ми беше жал за него, за майка ми, за мен, но желанието да се разкарат от живота ми беше по-силно от всичко. И най-накрая той направи едно безмилостно предателство към мен, което слава богу, много години по-късно успях да му простя. Няма как да разкажа за това в 2 страници, така че ще пропусна разказа за това какво направи, но беше истински жесток. С годините не му останах длъжна. А с още повече години, той остаря, разбра и се покая. И писането ни сближи. Баща ми видя в мен себе си, и това го накара да успее да разбере малко повече коя съм. Както и обратното, съзнанието за наследения от него писателски ген ме обърна към него с други очи. Родителят беше останал в миналото като един млад и силно объркан мъж, и беше отстъпил място на бащата, който винаги бях искала да имам - този, който непрекъснато повтаря “обичам те, ти си ми най-скъпото”. Разбира се, докато стигне до мен трябваше да изчакам да спре да казва на разни истински безсмислени жени в живота му “обичам те, ти си ми най-скъпото”, но кой ли не е бил тъп поне за малко? В последните му години обиколихме Странджа, прекарахме заедно дни и нощи изпълнени с обич и благодарност един към друг, които ни сближиха по правилния начин. И изведнъж на смъртното му легло, в не особено адекватно състояние, баща ми ми заяви: “Не харесвам това, което пишеш.”
В други времена и при други обстоятелства, тези думи от баща ми щяха да ме съсипят, да ме извадят от равновесие, да ме накарат да се усъмня дълбоко и невъзвратимо в себе си, но това не се случи. Аз съм дъщерята на Дико Фучеджиев. Дето се вика избягах чак в Америка за да се отърва от името си, да не бъда обвинявана, че дължа всичко на него, да не ми завиждат, да не ме мразят, и направих обратен завой, защото разбрах, че това име, тези гени, тази семейна история, са всичко, което съм. Плюс едно доста категорично себе се. Станах “АЗ” без да ме интересува кой какво мисли за семейството ми. Животът ми е минал в някаква степен на известност покрай това име, така ще бъде и занапред, но вече с акцент на това, че името е мое, защото повечето от младите ми читатели нямат идея кой е баща ми. Новото ми себе си изградено отчасти като наказателна акция чрез “бягство” от България, ме направи победител. Победител над много от страховете ми, над много от хорските манипулации, над много от съмненията ми, победител над баща ми. Това ново “АЗ” ме накара след думите на умиращия ми баща да го погледна с обич и снизхождение и да му кажа на ум: “Сори, татко, но има неща, които не разбираш”. Той почина, а аз го изпратих с огромна благодарност за обичта и щедростта, както и всички трудности, които взаимно си създадохме. Те ми дадоха стръв за живот, инстинкт за оцеляване, проницателност и дълбоко разбиране на повечето човешки слабости, които не заменям за нищо. Не бях “момичето на татко”, но го накарах да стане това, което исках - “таткото на Момичето”.
това е компютърно генерирана снимка на неизползваеми вече сателити, които летят в околоземна орбита. боклукът няма да става по-малко....
вчера си купих тази красива книга със събраните съчинения на Оскар Уайлд. текстовете му са толкова елегантни, че трябва да бъдат четени във формат, който им отговаря. бил е изключителен естет, а аз се влюбих в тази книга с изящни сецесионни илюстрации. в нея е и сонета му за Баташкото клане. да, Оскар Уайлд, е бил дълбоко потресен от зверствата на турците над българите. и в този ред на мисли - кога в България ще бъде официално признат турския геноцид над арменците? трябва ли да се смени правителството за да се случи?? това е изключително възмутително - по света вкарват вече в затвора, ако поставяш под въпрос Холокоста, а в България цяло правителство май трябва да бъде вкарано в затвора, защото не признава избиването на арменците. те по-малко важни ли са от евреите??? Сергей Станишев ходи с кабалистки червен конец на китката - точно той трябваше да признае това, което всяка цивилизована държава признава. така както българи са избивани от турци, така и над 1 милион арменци е приложен геноцид. да, това е 6 пъти по малко от избитите евреи, но е еднакво жестоко, и е възмутително е че България не го признава.
събуждаш се със спомен за другия живот, този, който току що си напуснала, а там нещата са още по-двусмислени отколкото в реалния. там си актриса, която неочаквано е получила роля, около нея се суетят главните актьори, всички са превъзбудени от предстоящото представление, а ти знаеш, че не си си научила репликите. само ти го знаеш, другите нямат идея какво би могло да се случи. не знаят, че представлението може да бъде саботирано от теб. мислиш, мислиш, мислиш, но знаеш, че дори и да прочетеш отново пиесата, пак няма да си знаеш ролята. също така знаеш, че дори и да не я знаеш, пак ще излезеш на сцената, и представление ще има. не това, което другите са очаквали, а това, което ще импровизираш в момента. откъслечните спомени от авторския текст съчетани с твои импровизации ще бъдат представлението в което ти участваш. това в което всички си знаят текста, не е твоето. от това безпокойството не става по-малко. замазва всичко като опцията да правиш снимките с glow, сияние, мъгла в която нищо не е това, което е.
от три дни изпивам по една кофа захар с мока и сметана като си отпивам по малко през целия ден, и отслабнах. умствено. шегата настрана, пиейки само това, и след това вечеря, наистина взех, че отслабнах малко без дори и да се опитвам. сложила съм го до лаптопа за мащаб, да видите ква кофа е....
Ако бях станал изайнер на мебели, а не скулптор, щяхте ли Вие да имате възможността, когато се излее плочата на писателката Язова, да имате възможността да докоснете благоговейно бронза, който съдържа частица от изтлялото тяло на поетесата! Вие трябва да благодарите на Николай Хайтов затова, че влезе при мъртвата и се опита да спаси за читателите трилогията за Левски озаглавена "Балкани", както и затова, че запази за поколенията парченце от плътта ѝ, увито в къдрица на поетесата. Това парченце плът и къдрицата той отряза с ножиците от мъртвото ѝ тяло. Парченцето плът остави да изтлее в шишенце от лекарство и предаде шишенцето на мен, неговия син, на смъртния си одър, за да вложа плътта на Язова в паметната плоча, която Николай Хайтов беше убеден, че ще й издигнат.